Суджуци и бахур

Днес, в SOFIA LIVE CLUB, Geri Turiyska допусна грешката да ме покани пак да чета мой текст в нейната Пощенска кутия за приказки . Темата беше: ИМАМ ЕДНА ДОБРА И ЕДНА ЛОША НОВИНА и аз изчетох следното: 

Здравейте, аз имам една добра и една лоша новина. Добрата е, че материала е много кратък, а лошата е, че е мой.
Аз съм Теодор Михайлов, а заглавието е:

Суджуци и бахур

Забелязали ли сте, че когато ваш близък ви каже „трябва да поговорим, имам нещо да ти казвам” никога не ти казва, че е спечелил от тотото. След фразата имам нещо да ти казвам, обикновено не ти се иска да чуваш продължението. Същото е и с обществените новини. Чуя ли изречението „водещите новини за деня” вече знам, че няма да разбера нищо хубаво. Сигурно затова им плащат добре. Като един германски бизнесмен, някой си Бернд Дреслер, който създал "Агенция по разделите", за да помогне на хората, които нямат куража да информират нищо неподозиращите си съпрузи и партньори, че вече не ги обичат. Той поднася печалната новина вместо нерешителните си клиенти само за 20 евро по телефона или за 50 - при лично посещение. Новините си имат цена. Същото е и с обществените такива.
Преди време, когато нямаше Интернет, нямаше Фейсбук дори (да, имаше такова време), обичах да пия кафето си с вестник в ръка. После с два вестника, после с три и така, докато вестникарската хартия започна да тежи повече от съдържанието си. Точно тогава Интернет ме спаси от задължението да мъкна торба хартия в кафенето или в дома си. Наскоро реших да взема най-дебелият вестник, който продаваха , платих лев-два и се сдобих с невъобразимо четиво, на което заглавията от 1ва страница образуваха следното: „Ексклузивно последните дни, накъде съм тръгнал, може да съм гей, има ли по – подъл, бях милионер, недоумявам защо Слави ме излъга”. Най-тъпо похарчените ми левче-два. Какво очаквах? Информация, съдържание, новина, коментар, анализ? Глупости! Очаквах това, което получих – хартия за лев. Странно как повечето журналисти не разбират, че когато робовладелецът им победи и постигне там каквото му е нужно, ще ги изрита всичките, с изключение на двама-трима с по-дълбоки гърла, които ще списват в. Уикенд, който ще е единственият оцелял всекидневник и официоз на държавата Лафкария. Нищо де, брошури на търговски вериги винаги ще има, няма да умрат от глад. А на децата си с тъга в очите ще показват изрезки от челни страници с техни материали във вече неиздавани вестници и ще им казват: "Ето, моето дете, ние променихме България." 
В една от книгите на Пратчет прочетох следното и то важи с пълна сила за съвременните български източници на новини : "Внимавайте какво правите. Хората обичат да им казват онова, което вече знаят. Чувстват се неуютно, когато им съобщавате новости. Защото новите неща...просто не са каквото хората очакват. Предпочитат да научат, да речем, че куче е ухапало човек. Кучетата го правят непрекъснато. Но не искат да знаят, че човек е ухапал куче. Накратко - хората си въобразяват, че искат новини, но всъщност копнеят за вехтини. Виждам, че вече схващате същината." 
Има два вида новини – такива, които ме касаят и такива, които не ме. Лошата новина е, че напоследък попадам все на първите и докато чакам някой да ми разкаже живота си или този на другите вече съм прецакал своя. Лошата новина е, че на тези географски ширини няма океан и палми, нито манекенки на Виктория Сикрет. Добрата е, че имаме суджуци и бахур. Нали цялата история зависи от това кой я разказва и защо. Понеже тази история я разказвам аз добра новина нямам. Освен, ако не обичате бахур.


Теодор Михайлов