В едно е прав лидерът на ДПС Лютви Местан – оттук насетне все по-често следизборните уравнения в страната ще се решават по коалиционна формула, гарантираща стабилност и предвидимост на държавното управление. Тезата е популярна и разбираема – от една страна вече все по-трудна е появата на месии като Костов и Царя преди 15 години, които от раз да вземат абсолютно мнозинство в Народното събрание.

Чисто и просто вотът е такъв – през 2009-та може би и на Борисов щеше да се наложи търсенето на партньори, знаем че при липса на мажоритарно избрани депутати той взимаше 106 места в 41-то Народно събрание.

Лично според мен ако антагонизмът и пещерното противопоставяне в обществото, съчетани с продължаващ горещ конфликт между доскорошните съдружници в корпоративната банда, продължат и през лятото, то първата партия е много близо до самостоятелно управление. Всичко това в комбинация с натрупаната ненавист и отвращение към турскочервените коалиции от 2005-та досега.

Какъв парадокс – самите те - ГЕРБ - едва ли желаят това. Първо: никой не иска да е генерал на боса, гола и разбита армия. Ще спечели партията ако изгуби държавата. Все си мисля, че за разлика от фалиралата БСП и дискредитираната и сатанизирана ДПС, то парламентарната опозиция през последната година доказа, че все някъде има съхранена доза капчица разум.

Към този момент все пак изглежда, че Борисов ще повтори резултата от 2009-та. Вероятно печели между 105 и 110 депутати (поне така изглеждат резултатите на този етап). В такъв случай има възможност да приложи същия ход: първи съм, поемам отговорността за правителство на малцинството, или ме подкрепяйте или пак БСП и ДПС.

Този подход е честен и логичен. И признателен – към десетките хиляди членове и милион симпатизанти, които устояха на цялата кал и помия изсипана по нейните лидери през последната година. Но има и друга опция.

За нея се заговори още през пролетта на 2009-та. Нейни защитници бяха предимно представителите на европейската десница – хората имат опит в коалиционните взаимоотношения, живеят в условията на доста по-различно ниво на политическата култура. Идеята бе ясна – голяма дясно обединение, на база резултатите от изборите , между сестринските партии от ЕНП.

По-паметливите си спомняме защо не се получи – тогавашните сини лидери започнаха да смятат мандати, да разписват букви и алинеи в имагинерни коалиционни споразумения. Уж искаха да разширяват дясното обединение, а разправяха на малките и ненужни за тях политически субекти: „Ние започваме от 25 депутати и 450 хиляди гласа. Вие се оправяйте!“

В последствие реалността се оказа доста различна, а малкото в дясно падна жертва на собствениците си огромни амбиции – постове, областни управители, висши администратори.

Така бе тогава, сега лидерите са други, млади, носят нов дух и морал. А избирателите оцениха предлаганото им лице на старата десница, възкресявайки ги от пепелта с изпращането на Малинов в ЕП. Но във въздуха вече се носи миризма на сметки и дребнотемие. А в устата ни леко загорчава при спомена за недалновидността на разбитите авари преди само 60 месеца.

Като един стар десен избирател Ви моля да спрете със сметките и коалиционните споразумения – защото голяма дясна коалиция ще има ако и малкият в дясно спечели достатъчно гласове. Това няма да стане ако новото се окаже добре припомнено старо.

Защото ако десницата спечели – печелим всички, ако реформаторите изгубят – губят окончателно само себе си. А за големия в дясно ще остане неравната битка срещу социалисти, популисти и псевдолиберали.