Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София. Завършва Московския държавен институт за международни отношения, а по-късно специализира в университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. Заместник-министър на външните работи от 2005 г. в правителството на тройната коалиция на Сергей Станишев. От средата на 2009 г. е на дипломатическа работа като посланик в Лондон. Понастоящем е директор на Института за икономика и международни отношения. Владее английски, руски, румънски, френски, италиански. Едно интервю за бъдещето на Европейския проект ексклузивно пред „България утре“.

- Свидетели сме на редица срещи, в които канцлерът Меркел и президентът Макрон сближават позициите си за бъдещето на ЕС. Двамата се обединиха около позицията Еврозоната да има отделен бюджет. Канцлерът на германия излезе с позицията след излизането на Великобритания да се намали броя на еврокомисарите. Позицията на Италия за мигрантите и отказа на нейните пристанища да ги приемат принуди Испания и Франция да поемат тази роля през последния месец. Австрия предупреждава за нова бежанска вълна. Подготвен ли е ЕС да се справи с тези предизвикателства – Брекзит и мигрантите?

Определено в момента тече процес и то много сериозен процес на преструктуриране в Европа, в резултат и на натрупването на кризи в ЕС. И това до голяма степен е криза на идентичността на ЕС. ЕС като цяло, като най-успешния международен проект след Втората световна война, той постепенно се отдалечи от определящите си ценности, а те са мир и просперитет. Ние виждаме, че войната се върна в Европа и се върна не просто като факт, а като начин на мислене, като инструмент - допустим инструмент за решаване на споровете и не само на Балканите. Виждаме, че неравенството все повече се задълбочава вътре в държавите и между държавите, т.е. принципът за солидарността все повече ерозира и оттук нататък това, което се оформя e „бягството на богатите в Европа”. Брекзит е само началото. Основният аргумент беше – “Не искаме да плащаме цената. Не искаме да даваме толкова много на ЕС”. Същото се получава на държавно ниво. Каталуния е същият пример. Най-богатите провинции, Фландрия, Северна Италия абсолютно същото. Своеобразно бягство на богатите от идеята за „Европа на многото скорости”. Само че докато Великобритания си отиде от Съюза, част от основателките от Западна Европа се опитват да си отидат със Съюза, взимайки автентичния ЕС със себе си и оставяйки периферията в една вторична роля.

- Германия и Франция ли са двигатели на промяната в ЕС?

Макрон в момента e човекът, който предлага визии за бъдещето на ЕС. Той е двигателят на промяната. От друга страна трябва да се има предвид, че идеите на Макрон за бъдещето на ЕС са дясно-центристки. Те са изцяло базирани основно на френските интереси, което е естествено. Германия беше основният печеливш от разширяването на ЕС – от гледна точка на разширяването на своето политическо влияние, защото ЕС стана доста по-германски с разширяването си. Тя е заинтересована от задълбочаване на интеграцията и от друга страна – за запазване на някои от основните баланси, които сега съществуват. И точно заради това в момента ние виждаме този диалог между двете водещи страни, защото след напускането на Великобритания те стават основно две, които се опитват да намерят тези баланси помежду си, които да позволят ЕС да върви напред.

- Това не крие ли рискове, ако двама решават съдбата на Европейския проект?

Само по себе си това е добре, но крие рискове, защото то изолира част от другите страни. Източна Европа продължава да бъде изолирана в много случаи. Ние наблюдаваме процес на „взаимно разочарование” един от друг между Изтока и Запада на ЕС. То до голяма степен е взаимно. Ние очаквахме, че за един ден ще заживеем като тях, а те очакваха, че ще продължат да бъдат водещи и ние да следваме това, което вече е съществувало в съюза и е уредено като договорки. Тези баланси не можаха да бъдат постигнати. Ако трябва да сме честни, обединението на Европа стана много по-лесно на междудържавно ниво, отколкото на ментално ниво, между хората. Ние продължаваме и досега да говорим един за друг като „ние” и „те”. Всичко това в момента очертава една изключително сложна картина, която е критична за ЕС, за самия проект, защото освен всичко друго тя се наслагва върху многото сериозни проблеми, които глобализацията сама по себе си създава, включително един от тези елементи е бежанската криза. Но той  не е единствен, защото основното, което се губи, е чувството за сигурност в Европа.

- Някои анализатори обвиняват глобализацията като основен виновник?

Глобализацията разчупи защитната рамка на националната държава. Всички в момента се чувстват много по-уязвими и икономически, и политически, и персонално, и социално и т.н.. И виждаме един процес, в който сигурността се търси на едно ниво по-надолу, на поддържавно ниво, на общност на религия, на общност на етнос, на общност на идеи – виждаме ксенофобия, затваряне на обществата на групи и т.н. Това са процеси, които трябва да намерят своето европейско решение от една страна, а от друга самата Европа не може да се превръща в обсадена крепост, защото тя също не може да се ограничи от всичко, което се случва в света, т.е. виждаме наслагването на изключително много теми.

- В следващите две години какво ще се случва с Европейският проект, има ли такъв хоризонт?

За следващите две години ние не знаем какво се случва с Европейския проект. Но аз мисля, че тези рамки на неяснота ще са по-широки. Европа трябва да си намери своята нова вътрешна идентичност и своето ново място в света. Светът става многополюсен, той не е вече еднополюсен. Ние свикнахме и заживяхме за две десетилетия с илюзията, че светът е еднополюсен, което се оказа абсолютно невярно. Тогава ни се случиха Ирак, Либия и всичко друго. Сега има наслагване на различни интереси  и Европа трябва да си намери място там. По-важното е как Европа ще направи прехода към нещо, което е ключово, от обединение на държави към европейско общество. Това може да даде бъдещата стабилност на този съюз. Затварянето вътре в рамките на една държава не е решение. Между другото, аз наричам това, което правят САЩ и редица други държави „форма на политически неологизъм“.

- А Орбан се справя много добре в Унгария?!

Това е откат, това е все едно да чупиш машините, както лудите са чупили машините, за да спрат промишлената революция преди два века, защото тя изяжда хляба. Така ние се опитваме да спрем глобализацията на границите. Тук въпросът е не да я спрем, а да я регулираме. Просто рамката, международната институционална рамка, чийто субект е националната държава, сега има маса нови субекти, като почнем от „Ислямска държава”, която е реален субект в международните отношения. Мигрантският поток също. Значи имаме нова рамка, имаме нерегулирани пространства и „интернет” е едно от тях. Т.е. нашата институционална система не отговаря на реалностите.

- Вие казвате, че Орбан „троши машините”, така ли да Ви разбирам?

В известна степен това, което се случва е изолиране. То може да работи за определен период от време. Но то не може да изолира страната от процесите. То може да консолидира вътрешния ресурс, но колкото по-централизирана е една структура, толкова по-лесно тя минава през кризисни периоди. Това се случва в САЩ, и в Русия. Рано или късно тази линия се сблъсква с обективните процеси. Светът не може да се парцелира отново, просто защото процесите са много по-големи. Големият проблем на света в момента е, че процесите текат много по-компресирано и ние като човечество констатираме какво се случи, а не го водим. Няма е тази мета идея, която да ни казва какъв ще бъде ЕС след две години или светът след 20 г. Ние не знаем как ще изглежда глобалният свят след 20 години.

- Така ли си обяснявате факта, че Макрон и Тръмп влизат в някакви съюзи, приемат някакви ангажименти, а после ги отхвърлят с лека ръка?

Да, това е големият проблем. Не виждаме ерозия на международните институции и на международното право. Това е което прави Тръмп. Когато правилата на играта изчезнат, тогава може да се случи всичко. Това е по-опасно. Създаде ли се институционален и правен вакуум, може да се случи всичко. Ако направим аналогията, тя е крайно неприятна, но първото нещо, което Германия прави 1933 г. е да напусне обществото на народите, за да няма ограничения, да има развързани ръце и да няма нищо, което да я ограничава като действия. Тя не се чувства задължена да спазва правилата на играта, които са приети в целия тогавашен свят.