Далибор Маринкович е един от най-големите специалисти на сръбската кухня, които готвят у нас. Родом от „столицата“ на сръбската скара – Лесковац, Даци, както го знаят всички, вече 14 години живее в България. Дошъл уж за кратко на работа, но намерил приятели и любима. Днес Далибор Маринкович – Даци е един от съсобствениците на ресторант „Котилото“ в Драгалевци и главен готвач там, женен за българка, баща на 7-годишно дете и човек, който гледа на България като на втора родина.

- Разкажи ни малко повече за работата си.

- От 14 години готвя тука в България на българите и ги радвам със сръбска скара.

- Как те завъртя така животът, че се оказа тук?

- Ами как да кажа, като се замисля за всичките въртушки, явно някаква съдба си беше. Нищо не съм планувал, просто така ми се случи – да дойда да работя и така да ми потече живота. После да се оженя, да направя семейство. А и бизнес. С Йонко Георгиев, ние сме двама съдружници, държим „Котилото“. Създадохме го през 2011 г. и вече почти 8 години продължаваме да сме заедно, да вървим напред, да се движим и мислим в една и съща посока. И така, радваме клиентите, предлагаме нови изкушения, всяка година правим Лятно меню, Зимно меню. При нас човек като дойде в ресторанта може да се почувства посрещнат по сръбски маниер. Сервитьорите са ни любезни, порциите са големи и така. Както се казва – ресторант за душата.

- Уж кухните на българите и сърбите са близки, но не съвсем. Защо в България според вас така се харчи сръбското?

- Близка е да. Ние сме си много близки съседи. Тук Сърбия е на 60 км. от София. Ние обаче в Сърбия не слагаме кимион и чубрица в месото. По-натурално го правим. Телешка – за плескавици, за ущипици – те са символ на сръбската скара. Не смесваме телешко и свинско – телешката кайма си е телешка. Доста ястия са ни сходни иначе. Българите като сърбите си обичате доста пикантно, апетитно, кисело, разяждащо. Всичко си обичаме.

- Какво най-много обичаш да готвиш?

- Всичко обичам да правя на скара, най-много обичам ущипиците. Те са ми любимите и са символ на сръбската скара. Това са едни малки кюфтенца с кашкавал, бекон, чесън, лют пипер… Много вкусни се получават, защото като се опекат на скарата получават един опушен аромат на дървени въглища. Много са вкусни. Мога да кажа, че най-основната подправка, която слагаме в нашето месо са нашите труд и любов към професията. Това ни е най-важната подправка и затова всичко става вкусно.

- По какво се различава лятното меню от това, което трябва да се сервира през тежките зимни месеци?

- Ами през зимата самият организъм на човека си иска малко по-тежка храна, малко по-тлъсти месца, туршия правим. Подбираме по-зимни храни, имаме например свински пушени черва – вътре както са си с мазнинката, запичаме ги на скара. А през лятото не върви, избираме меса с по-малко мазнини за скарата. Заради тези жеги искат пак месо и протеини, но без да са много мазни.

- Ресторантьорството си е тежък бизнес, а и не сте само двамата с Йонко, а и целият ви персонал – хора, за които сте поели отговорност. Имало ли е моменти през годините, когато ви е било трудно или страшно?

- Има си момчета в кухнята, момчета сервитьори. Ние в „Котилото“ не сме само Даци и Йонко, а целия екип и всички, които са с нас. Те са млади момчета, амбициозни, подкрепяме ги винаги, защото знаем колко важно е човек да е мотивиран към работата. Никога не сме имали кой знае какви притеснения за работата, а няма и за какво да се притесняваме. Ние двамата с Йонко също си работим. Аз съм си в кухнята на скарата, а Йонко е при клиентите. Постоянно имаме обратна връзка.

- Каква е професията на готвача – по-скоро труд или по-скоро изкуство?

- И двете, всичко се влага в тази работа – и труд, и изкуство, и време. Много е ангажираща, много е натоварена като часове. Повече време се прекарва на работа, отколкото вкъщи със семействата – с жените и децата. Работим по 12-14 часа понякога. Работата си е такава и не е само в нашия ресторант. Всеки, който влиза в готварството, си го знае това.

- Детето е на 7… Ако реши, че иска да ходи по стъпките на баща си, какво ще му кажете – да или не?

- Това е въпрос, по който съм мислил. Според мен човек трябва да прави това, което го влече. Поне аз така си мисля – за да работиш нещо трябва да си го обичаш. Ако не те влече готвенето и не ти се занимава с това, то насила няма да стане. Татко ти бил готвач и дай сега и ти. Ето ти готов бизнес в ръцете и всичко ще върви. Не е така! Както не всеки добър футболист става за добър треньор.