Бях готов за титлата в Лос Анжелис, но бойкотирахме игрите

Александър Томов е емблемата на българската борба и символът на победата и непримиримия дух. Този огромен и добродушен великан има толковамедали, че ако ги окачи на врат аси, едва ли ще успее да се задържи прав. Нищо че е по-силен от цяла рота днешни състезатели от най-успешния български спорт.Пет пъти световен и пет пъти европейски шампион, три пъти втори на олимпийски игри, Александър Томов влиза в Залата на спортната слава в Оклахома, САЩ. 

Наричат го българския Спартак. Днес роденият в село Склавеисполин е шеф на клуба по борба в „Левски“. Негова състезателка е единствената медалистка от борбата на олимпийските игри в Рио – Елица Янкова. Роден победител и изключителен човек и приятел, Александър Томов е един от най-добрите приятели и редовен читател на в. Галерия.

- Г-н Томов, навремето олимпийската ни делегация не можеше да си преброи медалите, днес реалността е съвсем различна.

- Вярно е. По наше време второто място беше трагедия. Все едно не съм взел медал. Стана така, че днес се радваме на еди бронзов медал. Когато бях в спорта, само класицитесе връщаха с 5-6 медала. После сводоняците също печелиха още толкова. И това бяха постиженията само на борците. Спомнете си какво правеха щангистите, гребците, гимнастиците, стрелците, атлетите, боксьорите... Ама и животът беше различен, а светът също беше друг.

- С какво се хранехте тогава, че бяхте толкова силни?

- Най-важното е, че имахме дух. Мечтаехме и преследвахме мечтите си.

Бяхме много амбициозни и знаехме какво искаме.

Всичко започва от главата. После идва храната, която сега на шега казват, че правела борбата.Ако говорим буквално за храната- ядяхме всичко.  Плодове, зеленчуци и месо, но всичко беше чисто, от природата. Нямаше химии, нямаше генно-модифицирани храни.

Днес на нормалната храна и казват биохрана. Едно време българската земя раждаше от всичко и по много.

- В какво е тайната на успехите ви?

- Знаехме за какво работим в залата и какви са целите. Навремето не ходехме на екскурзии като сегашните борци. Нямаше ги тези безмислени лагери в чужбина, каквито се провеждат сега под формата на уж двустранни подготовки в Грузия, Армения, Полша или другаде и от които няма никаква полза. Още повече, че някои от тях се провеждат без треньорите.  Навремето правехме по четири лагера годишно на Белмекен. Там аеробната работа беше много важна. Тренирахме до изтощение. Като гладиатори. Треньорът ни казваше, че който не се качи на върха, няма дух за голямата борба. Всяка седмица от лагерите се катерех на върха поне два пъти. Няма зима, няма лято. Сигурно поне сто пъти съм го покорявал. Когато се качиш най-горе на планината, усещането е различно. Лесно е да гониш върховете в спорта, когато знаеш какво е да си на планински връх. Има нещо много общо в усещането. Чисто емоционално покоряването на върха е като голяма победа в спорта.

- Какви методически грешки допускат днешните треньори в борбата?

- Сигурно допускат. Треньорите ни може да са добри, но не са достатъчно взискателни. В борбата най-важното нещо е състезателят да може да използва до съвършенство различните хватки и да изненадва по различен начин съперника си с тях. Нашите борци не учат хватки. Как искате да побеждават съперниците си?

- Вие бяхте един от най-големите майстори в света на хвърлянето през гърди?

- Аз винаги имах в главата си няколко хватки, с които във всяка конкретна среща тръгвах и има  тактика как и кога да ги използвам. Много силен бях в суплекса. По 100-200 пъти хвърлях на тренировка едно чучело, докато свикна.

- Днешните борци не само не знаят хватки,  ами за някои от тях се  говори, че продават мачове. Има подобен слух за един от състезателите ни на игрите в Рио.

- Хич не ми се иска да повярвам, че има такова нещо. Ако е истина, е недостойно да се търкаляш на тепиха, което е подигравка с името на България. Навремето ние се борехме не само за себе си, но за България и з анарода си. Хората помнят. Не е вярно, че нямало памет.

- Сигурно и затова до днес ви посрещат навсякъде като герой?

- Благодарен съм на сънародниците си, че са съхранили спомена за това, което съм направил. Аз за себе си живея с болката, че три пъти докоснах и не успях да стигна до олимпийския връх, и останах с три сребърни медала. Никога не съм се оправдавал за неуспехите, но за първи път искам да разкажа как две от титлите буквално ми  се изплъзнаха от ръцете. Големият ми съперник на олимпиадите в Монреал през 1976г. и в Москва през 1980г. бе Александър Колчински от Русия. Срещу него за статистиката имам 13 победи и 3 загуби. Двете са на финалите на тези олимпиади...За Монреал бях сигурен, че ще го смачкам. Бях подготвен, чувствах се много силен, след Белмекен. Оказа се, че немибило писано. Много трудно се адаптирах към влажниявъздух на Монреал. На финала с Колчински от влагата и потта ми се изплъзваше като змия. Имах усещането, че никога не мога да го захвана, за да го тръшна на тепиха. Четири години по-късно бях сигурен, че ще имам реванш в Москва. За този мач винаги ще си остане съмнението, че моят адаш се беше подготвил и медикаментозна. Пак загубих. След три неуспешни олимпиади се надявах през 1984г. в Лос Анджелис да нямама проблем. Подготвих се страхотно. В началото на годината ходих при пророчицата баба Ванга заедно с мой приятел от Италия. На тръгване тя ми каза: „Сашко, твоите мъки ще свършат май!“

Викам си каквимъки, какъв май, но после разбрах, че тя е познала най-лошото – няма да стана олимпийски шампион никога. Май месец спечелих европейската титла безапелационно. Разочарованието ми бе огромно, когато пополитически причини не отидохме на игрите в  Щатите и аз прекратих кариерата си. Бях сигурен, че в САЩ ще стана шампион. Много тъжен край...

- И все пак славата е с вас и до днес. Лично съм бил свидетел преди 8 години как зала от 30 хиляди зрители става на крака във аша чест и буквално ви аплодира, когато обявиха, че сте почетен гост на турнира на името на великия руски борец Александър Карелин в Новосибирск.

- Саша Карелин, наричан Сибирската мечка, е най-голямата легенда в световната борба. Може нескромно да прозвучи, но той е казвал, че аз съм един от идолите му. Неговата златна ера започва буквално след моето отказване. Много ме е яд, че не спечели четвърта олимпийска титла, с коет ода стане абсолютно недостижим в нашия спорт за всички времена. С него и до днес сме съхранили прекрасни приятелски чувства, а срещите ни са истински празник замен.

- Спомняте ли си началото?

- Аз съм обикновено момче. Нижех тютюн на село и се борех по поляните. Няма да забравя какво събитие за юноша като мен беше олимпиадата през 1964г. Тогава цялото Склаве се събрахме пред един черно-бял телевизор, от който показваха как от самолета слизат великите ни борци Боян Радев, Еню Вълчев и Продан Гаджев. Можех ли тогава да повярвам, че един ден ще докосна ръката на Боян Радев...

- С Боян Радев ви свързват много неща и едно приятелство.

- О, Боян е човекът, който ми отвори очите за борбата. Беше спрял със спорта и тренираше заедно с мен. Беше много силен. Все му казвах:

„Бате Бояне, защо не се върнеш на тепиха?“

Той обаче ми казваше, че иска хората да го запомнят като шампион и не искаше да рискува да слезе от върха. Научи ме на мног онеща и негова е заслугата за първата ми световна титла през 1971г. Тогава ме понесе на раменете си, след като спечелих финала. С него ни свързва дългогодишно приятелство. Тук е мястото да кажа, че борците сме много задружни и сме заедноза добро и за зло. Най-големите ми приятели са борци – Живко Вангелов, Боян Радев, Георги Мърков, Венко Цинцаров, Георги Райков, Бог да го прости.

- Любимият ви „Левски“ пак държи знамето с олимпийския медал на Елица Янкова.

- Дълги години „Левски“ докарва най-много медали от световни, европейски първенства и от олимпиади. Сега предстои за директор на клуба да изберем още една наша легенда – Орце Орцев, и с това много ще подсилим „Левски“ , а и българската борба като цяло. Проблемът и в нашия клуб като във всички други е финансирането. Слава богу, че имаме министър на спорта,  който разбира от спорт и знае къде къде, като се посади нещо, ще изникне. Красен Кралев е голям запалянко и постоянно по състезания. В това има нещо много симпатично.  Дори и с мои колеги и приятели се шегуваме, че става за треньор или поне за съдия по борба. Наясно ес тънкостите. В негово лице виждам един достоен треньор, койт оработи успешно да се върне славата на старите ни успешни спортове. Затова мебеше яд, като четох коментари какво правел Кралев на олимпиадата в Рио. Че къде да е спортният министър , ако не е при спортистите по време на най-важното им състезание?  В хоремага да бие бира с кебапчета ли? Стига критики, трябва ни обединение, а не отрицание.