Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата?

Политика

08-10-2017, 17:06

Снимка:

bnt/ кадър

Автор:

Дани Стоянов

Всичко от Автора

Антон Тодоров отговаря във Фейсбук, защо не стана глава на Комисията по досиетата

Това е началото на поредица от мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар - защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и "хранени люде" на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия. Оценки на тези човечета няма да правя. Всеки според собствените си принципи и критерии ще си ги направи за себе си. Както добре знаете, моята сила е в документите и фактите. Тук не могат да ми стъпят на малкия пръст. Епитетите, лъжите, интригите, манипулациите и "дълбокомислените" описания ги оставям на тях. Те там са добри. Затова, докато бяха близо до управляващите, нищо в страната ни не мръдна на йота напред. Само се крадеше. И така, започвам с лицето Евгений Дайнов.

Кой е Евгений Дайнов и за какво се бори?
През август 1996 г. Иван Костов подписва пълномощно, с което Националният изпълнителен съвет на СДС упълномощава лицето Евгений Дайнов, с ЕГН 580511…. да установи политически контакти в Москва и да проведе консултации за посещение там на кандидата за президент на ОДС Петър Стоянов и председателя на СДС Иван Костов. Няма лъжа, няма измама - в архива на СДС съществува оригиналния документ на това пълномощно, факсимиле от което виждате тук. Няколко години по-късно Дайнов смята 1996 г. за края на руския вариант за България.: „След падането на Османската империя, през ХХ в. българското общество е разделено на русофили и русофоби. Според директора на ЦСП (Център за социални практики, какъвто е Е. Дайнов, бел. моя) това разделение измъчва българския политически и социален живот до 1996 г.- годината, която бележи „началото на края на руския вариант“ с падането на правителството на Виденов…“ Добре де, когато същата година си ходил до Москва, за да установяваш политически контакти на опозиционните водачи Костов и Стоянов, ти с кого си установявал тези контакти?! Кой е Евгений Дайнов, който е заслужил чак такова високо доверие и от седесарска страна, и от московска, че да установява подобни контакти? Ще приложим любимия ни метод, с който безпогрешно и безапелационно се разкриват седесарските наглеци.

Проверяваме какво е скрил другарят Дайнов в официалната си, сиропирана биография на сайта на НБУ, където днес преподава. Също както при повечето седесарските първенци по това време и при Дайнов има внезапна загуба на паметта с какво се е занимавал преди 10 ноември 1989 г. Нека видим документалната истина за тази толкова яростно изчегъртана част от неговата биография. Трябва да го разберем-не е за гордост, за срам си е. Прочетете кадровата справка на лицето Евгений Дайнов, която виждате на факсимилето. Тя е подписана от директора на Института по история на БКП при ЦК на БКП Давид Елазар. Евгений Дайнов е зачислен от 1 март 1982 г. за аспирант в този институт със специално решение на Секретариата на ЦК на БКП. Ироничното е, че година по-късно, с подобно решение колега в Института по история на БКП към ЦК на БКП става Георги Първанов. Да, да, това е същият оня секретен сътрудник на Държавна сигурност, с псевдоним „Гоце“. Колегата на „Гоце“, троцкистът и ляв анархокомунист Евгений Дайнов защитава дисертация с вселенски „важната“ и много значимата за израстването му като бъдещ „син“ шаман тема „Френската комунистическа партия и проблемът за политическите съюза /1972-1981 г./. Темата на дисертацията му явно е довела до неговото изграждане и като човек за специални поръчения в областта на отношенията на Ив. Костов и П. Стоянов с Москва. Забележете грифа горе вдясно на автореферата на тази десертация: „За служебно ползване“. Когато прочетете първия том от „Записки по революцията. В България и другаде“ на Е. Дайнов, разбирате, че по време на обучението си в Оксфорд той е бил заклет троцкист.Как е попаднал в Оксфорд през 70-те ли? Баща му Александър Дайнов е кореспондент на органа на ЦК на БКП в. "Работническо дело". Вярвал е, и както по всичко изглежда, никога не е успял да се отърси от вярата си в перманентната революция. Писал е антрефилета за троцкистки издания: „По някое време дойде да ме види друг голям началник на „Невестулките“-доста по-симпатичен от баш шефа-и ми предложи за пиша в теоретичния орган Trotskyism Today…Не че Trotskyism Today беше кой знае каква медия, но все пак станах редовен автор под псевдонима Леон Шмидт…Леон-като Троцки; Шмидт-по погрешка….В крайна сметка прописах и в годишника на Интернационала /троцкисткия „Четвърти интернационал-обединен секретариат/“.

Защо е важна тази негови ценностна и идеологическа посока ли? Защото едно към едно повтаря същите крайнолеви радикални залитания на голяма част от т.н. „неоконсерватори“ в САЩ, които започват да набират сила в края на 70-те г. на миналия век и после се превръщат в изключително влиятелен върху политиката и решенията на Републиканската партия и на няколко президенти фактор: „Много евреи-троцкисти-и други европейски леви /но не повечето от тях/-стават все по-крайни и по-яростни антикомунисти. Много от тях подкрепиха виетнамската война и бяха изключително враждебно настроени към политиките на „детант“, провеждани от президентите Никсън, Форд и Картър.“ Голяма част от неоконсерваторите първоначално са били умерени социалисти, свързани с дясната фракция в Социалистическата партия на Америка и нейния наследник, партията на американските социалдемократи. Далеч сме от мисълта да придаваме незаслужена тежест и важност на Е. Дайнов. Тези неизвестни или малко известни детайли от неговия живот са особено важни, защото те описват случилите се след време като че ли идващи от нищото негови позиции, контакти и възможности за влияние. И всичко това гарнирано с бъркотията, която се появява в главите на редовно назобените с наркотици левичари от 70-те години на миналия век. Как освен ако не си бил „назобен до хрилете с ЛСД в младостта си“, както самият той свидетелства в спомените си, може да се получи тази каша в главата ти, която после да пренесеш в СДС и в главите на седесарските вождове.

Когато в началото на 90-те години представят Дайнов на Костов, той е трябвало да опиша на една страница кой е и за какаво се бори. И ето какво сътворява: „Уважаеми г-н Костов,
С неизбежното в балканските условия закъснения прилагам обещаното...Може би и без друго съм закъснял - да Ви предложа кратка биография, да знаете с кого се захващате. Ако биографията Ви безпокои, няма да се разсърдя да спрем нещата още сега“. И описва всичко, вкл. аспирантурата си в Института по история на БКП, четирикратния си отказ да стане член на БКП. „В края на 1989 г. напуснах Института с политически обоснована оставка. Малко след това комунистически комплот ме изгони от СУ“ добавя Дайнов, сякаш предчувствайки на кои чувствителни струни на Костича да свири – дълбок комунистически генезис, отказ от членство в БКП, желание да изпере прокомунистическата си биография и да се представи едва ли не за дисидент и репресиран... И накрая следват два особено влиятелни пред Костов аргумента. Първият е, че Дайнов е работил като съветник на Кръстьо Петков в периода януари-февруари 1990 г., т.е. по същото време, когато и Костича заработва близо 30 хиляди щ. долара от работа за КНСБ и Кр. Петков. И второ – представянето си Дайнов завършва със следните думи:

„Накрая. Навремето това, което знам и мога, се представяше на каузата безплатно и беше използвано без особено висок КПД. Днес това, което знам и мога, струва пари“. Тук той хваща Костов направо за стомаха – та самият той е казал подобни думи на лидера на СДС Ж. Желев през 1990 г., когато срещу солидно заплащане иска да предостави на СДС базата си с данни за икономиката и финансите на страната, която е събрал, докато от средата на 80-те години е работил за режимни лаборатория и институт, съветващи Т. Живков, Гр. Филипов и М. Даков. Спомнете си онзи момент в мемоарите на покойния Ж. Желев, когато описва как с потриване на палеца и показалеца черничкият и къдрокос Иван Костов обяснявал на Желев срещу какво би могъл да даде данните, с които разполага. Ако човек се задълбочи в изследването на това какви хора бяха съветници на Иван Костов като премиер, ще остане потресен от фактите. Само и единствено щатни и нещатни сътрудници на Държавна сигурност, както и сътрудници в идеологическите институти на ЦК на БКП. Дайнов е от вторите. Затова ведро си другарува с пресаташето на Костов в периода 1999-2000 г. Михаил Михайлов - агент на Шесто управление на Държавна сигурност с псевдоним „Пешко“.