Целта на този текст е да провери и добросъвестно да отсее слуховете от истината за Ленин, доколкото това е възможно

Всяка империя си има своите демони. Първото, което изумява непредубедения човек е недоумението – как е възможно това дребно плешиво човече на средна възраст (с вид на шушумига) да събори една велика – откъдето и да я погледнеш – империя – руската?! Тук предварително заявявам, че нямам за цел априори да „омаскаря” Владимир Илич, чиито паметници още красят центровете на руските, белоруските, че и молдовските градове. А мумията на Ленин все още е обект на поклонение от членовете на известни политически партии. Целта на този текст е да провери и добросъвестно да отсее слуховете от истината за Ленин, доколкото това е възможно.
Взривоопасен коктейл от еврейска, немска, калмикска и руска кръв

Официалната съветска историография твърди следното: „Вождът на пролетарската революция Владимир Илич Улянов-Ленин, е роден на 22 (11 по ст. стил) април 1870 г. в град Симбирск (сега Уляновск), разположен на брега на великата руска река Волга. Дядото на Ленин Н. В. Улянов бил руски крепостен селянин от Нижниновгородска губерния. Бащата Иля Николаевич Улянов от ранни години живее в несгоди и лишения; все пак благодарение на по-големия си брат и на големите си способности той успява да получи висше образование. Иля Улянов работи като учител и просветен деец, труди се дълги години в просветната администрация на Симбирска губерния, достигайки до поста директор на началните училища. През 1882 г. получава наследствена дворянска степен. Майката на Ленин – Мария Александровна Улянова, е родена и възпитана в лекарско семейство. Получава домашно образование, владее няколко чужди езика, добре познава художествената литература и много обича музиката. Умна, спокойна и приветлива, тя се посвещава изцяло на шестте деца на семейството: Ана, Александър, Владимир, Олга, Дмитрий и Мария. Родителите се стараят да им дадат разностранно образование и да ги възпитат като трудолюбиви, честни и скромни хора. Всички деца на Улянови стават революционери…”
Сега нека се опитаме да потърсим и други източници на информация, различни от Большая советская энциклопедия. Ето нещо интересно – на 3 февруари 1965 г. историкът Михаил Щайн открива във фондовете на Медико-хирургическата академия документи, които доказвали, че Александър Дмитриевич Бланк, дядото на Владимир Илич по майчина линия, и Дмитрий Дмитриевич Бланк (неговият брат) през май 1820 г. пристигнали в Петербург, за да постъпят в академията; през юли те се отрекли от юдаизма и се покръстили в православието. По соцвремето никой не повдигал въпроса за родословните корени на Ленин. Той можел да бъде само руснак. За пръв път писателката Мариета Шагинян през 1959 г. публикува статията си „Прадедите на Ленин от бащина страна”. Шагинян посочва, че Иля Николаевич (бащата на Ленин) споменава, че баща му бил крепостен селянин, а майка му произлизала от покръстен калмицки род. И още нещо – четвъртинка от кръвта, която тече във вените на „руснака” Владимир Илич, е немска – тъй като баба му по майчина линия пък е от приволжките немци.
Модерните Улянови: една майка и четирима бащи!

Но най-интересното в житейския роман на Ленин започва едва сега. Според изследователката Лариса Василева, майката на Володя – Мария Александровна Бланк, в младостта си е била придворна дама в императорския двор. Нещо повече, легендата разказва, че Маша Бланк е имала любовна афера с някой от великите князе. Забременяла и тогава я върнали при родителите и, които с височайша протекция я омъжили набързо за скромния учител Иля Улянов. Цената на сделката била такава – бърза професионална кариера в службата. И действително – Улянов започва да расте в йерархията: става инспектор в системата на народното образование в Симбирска губерния, а след това и директор на народните училища. С две думи: Маша и нейният законен съпруг Иля не изгарят от любов един към друг. Докато той е далеч от семейството си поради служебни задължения, Мария Улянова се справя с живота както намери за добре. Ражда се голямата им дъщеря Анна. После през 1866 година се ражда второто дете в семейство Улянови – Александър. Той пък е плод на друга извънбрачна връзка на Маша – с младия революционер Дмитрий Каракозов, който е ученик на съпруга й в Пензенската гимназия. Любовният роман между двамата по онова време не е бил тайна за близките на семейство Улянови. На 31 март 1866 г. Маша ражда неговия син и му дава името Александър. Четири дни по-късно Каракозов стреля с пистолет по император Александър ІІ, но не го уцелва. А през есента терористът е осъден на смърт и обесен…
През 1886 година главата на семейство Улянови – Иля, умира от апоплектичен удар. След неговата смърт Мария Александровна очевидно издава на порасналия Саша тайната кой е неговият истински баща. Защото през есента студентът естествоизпитател се завръща в столицата Санкт Петербург, но заменя изследванията си върху кръглоустите червеи с идеята за покушение срещу цар Александър ll – сина на убиеца на неговия баща Дмитрий Каракозов. Месец преди запланувания атентат, през март 1887-а, царската полиция влиза в дирите на студентите народоволци. Пред съда Александър се опитва самоотвержено да поеме цялата вина върху себе си. В крайна сметка той завършва живота си едва 21-годишен по същия начин, както и неговият истински баща – на бесилката…

Но нека да съсредоточим вниманието си върху Володя Улянов. Предполага се, че негов баща е наистина Иля Улянов. Макар че майката е поддържала дългогодишна връзка и с друг мъж – семейния приятел и лекар Иван Сидорович Покровский, незаконен син на известния музиковед и литератор Улыбышев. Д-р Покровский бил настроен революционно, разпространявал нелегална литература и възпитавал децата на Улянови, снабдявайки ги с революционерски книги; фактически той бил стопанинът в дома на Мария Александровна, чийто мъж постоянно отсъствал по служба. Лекарят бунтар също дал своя принос за естествения прираст на семейство Улянови – според изследователите той е баща на най-малкото дете, Дмитрий.
Владимир срещу Христос

Биографите на Ленин са запазили спомена за формалния разрив на Володя Улянов с религията. Бащата Иля Николаевич бил ревностен християнин и като такъв децата му приели също православно кръщение. Нещо повече, когато се връщал у дома, той настоявал децата да посещават неделните литургии в храма. Но хладната към вярата полуеврейка-полунемкиня Мария Александровна и революционното атеистично възпитание от страна на Покровский си казали думата. Веднъж, беседвайки със свой гост, Иля Улянов се оплакал, че децата му рядко посещават храма. „Бой, бой трябва!” – назидателно отбелязал гостът, гледайки към Володя. Тази реплика така възмутила непокорния 15-годишен гимназист, че той избягал от дома си. „Владимир поривисто свалил от шията си нагръдния кръст, с презрение плюл върху свещената реликва и я хвърлил на земята” – разказва доста по-късно болшевикът Пантелеймон Лепешински. Както виждаме – в случая не става въпрос за обикновено равнодушно разделяне с угасналата вяра, а за истинско богоборчество: нещо като „заплюването на дявола”, но с обратен знак. Това е и мигът на обсебването на богохулника Владимир от силите на злото. Оттук нататък той ще се държи като обсебен от бесове: „самата мисъл за Бога предизвиквала у него нетърпимо, почти физическо отвращение”, спомнят си негови близки.

Въпреки това, когато се жени за Надежда Крупская, те се венчават с църковен брак.
И още нещо странно – в малките часове на нощта на 25 октомври (7 ноември) 1917 г. Военно-революционният комитет дава начало на революцията. Ленин се появява в една квартира в работническия Виборгски район дегизиран до неузнаваемост. „Главата му беше замотана в шал, сякаш го боляха зъби, беше с огромни очила и мръсно кепе. Въобще приличаше на чучело“ – спомня си Троцки. В два часа през нощта Лев Троцки извадил часовника си, погледнал го и казал: „Започна се!“ На което Ленин отвърнал: „Досега бягахме, сега вземаме върховната власт!“ И се прекръстил… Парадоксално е, но богоборецът Ленин очевидно е разчитал на помощта на Бога за успеха на своето безбожно начинание.
На 5 септември 1918 г. Съветът на народните комисари издава прословутия Декрет за червения терор, съдържащ указания за масови разстрели и въдворяване в концентрационни лагери не само на класовите врагове, но и на „съмнителните”. Под ударите на този декрет попадат и свещенослужителите.
По данни на Свято-Тихоновския богословски институт, който е анализирал репресиите срещу свещенството на базата на архивни материали, само пред 1918 г. са били разстреляни над 3000 духовници. По данни на други историци от 1918 до края на 30-те години са избити около 42 000 свещеници.
Бил ли е гей?
В интернет трупа популярност един полуанонимен текст, който развива тезата, че Ленин е имал хомосексуални отношения със своите бойни другари Григорий Зиновиев и Лев Троцки. Публикацията е базирана на (уж) открити в архива на Зиновиев любовни писма от Владимир Илич, в които се говори за приятно прекараното време от двамата във фамозната колиба от сено край езерото Разлив през лятото на 1917 г. В друго писмо Ленин се кае за мимолетното си увлечение по „мачото” Лев Троцки. Но името на автора „И. В. Соколов, кандидат на историческите науки” в интернет се появява единствено под въпросната ленин-гейска статия. От което тя олеква като недостоверна.

Това са слуховете. Нека да им противопоставим фактите. С идването на болшевиките на власт Ленин премахва старите закони, инкриминиращи хомосексуализма, и ефективно легализира хомосексуалните действия в рамките на Съветска Русия. По този начин неприкрити хомосексуалисти влизат в ръководството и управлението на болшевишката държава. Но да не спираме дотук. „Кажи ми кои са приятелите ти, за да ти кажа кой си!” Съществува една не толкова експонирана от съветската историография личност, но която е била изключително близка с Ленин. Става въпрос за френския комунист и поет, основателя на Френската комунистическа партия Анри Гилбо. Дружбата между Владимир и Анри датира от емигрантските години на Ленин във Франция и Швейцария и укрепва най-вече по време на Партийната школа за руски революционери в Лонжюмо край Париж, създадена и финансирана от Гилбо. Ленин е писал предговорите на някои от книгите на Гилбо. И обратно – Анри е издал няколко книги за Ленин…
Гилбо идва в Русия, когато болшевиките вече са взели властта и Ленин е на гребена на вълната. Анри бива ухажван от Ленин така, както се ухажва девойка: настанява го в добра квартира, грижи се за отоплението му, за храната, дава му „карт бланш” за достъп до всички съветски учреждения и т.н. Запазена е и следната бележка на Ленин: „Другарю Каменев! Очевидно Вашето разпореждане за дърва за др. Горки не се изпълнява. Хранят ви с обещания. Др. Гилбо се оплаква. В квартирата му са 0 градуса. Трябва да се даде под съд виновният за неизпълнението на Вашето разпореждане…”
Накрая още един многозначителен факт: според болногледача на Илич последните три думи на умиращия Ленин били: „Гилбо… Гилбо… Анри Гилбо.” След смъртта на приятеля си Гилбо напуска болшевишка Русия и се установява в Берлин. Има ли нещо смущаващо в тази безспорна близост между Вожда на пролетарската революция и френския комунист? Тепърва предстои да узнаем… Но в тази светлина стоят твърде многозначително някои моменти от официозните мемоари за Илич – как той се възхищавал от красотата на един от сподвижниците си (Бухарин?), или пък друг случай, когато бил на гости у едно семейство и бил впечатлен от красотата на спящия им син в юношеска възраст…
Накрая нека да оставим Владимир Улянов на съда на Историята и на Времето. А на руснаците да оставим решението какво да правят с мумията на своя комунистически фараон. Някъде през 30-те години след една буря мавзолеят на Ленин се наводнил със смърдящи отходни води от канализацията. Пределно красноречив бил коментарът на тогавашния руски патриарх: „Каквито мощите – такова и мирото!”

Източник: Труд