В  "Забранената история на България" разгледах въпроса за историческата, етническа,
генетична, културна, етнографска свързаност на съвременна България и българите с цивилизацията „Стара Европа“, древните български държави Балх, Балхара, Болгар, Булгхар, Бактра, Бактрия, Стара България, Волжска България, сегашните народи от Северна и Южна Осетия, Чувашия, Татарстан и Кабардино-Балкария и писмеността на тази цивилизация, появила се 2000 години преди тази на шумерите.

Любопитно научно откритие разпространиха наскоро от университета в Копенхаген, къде за пръв път се появил човек със сини очи. Учените определиха и географското местоположение и приблизително времето,къде и кога за пръв път се  появили синеоките хора по света.
И тук е изненадата-оказа се, че става въпрос за същата цивилизация преди 8-1000 години в района на Черно море. Резултатите от откритието са публикувани в списание Journal of Human Genetics.
Според д-р Ханс Ейберг – ръководител на екипа от Копенхаген, преди този момент всеки човек на планетата е бил с очи, чиито цвят е бил разновидност на кафявото.

До тогава Карлес Лалуеза-Фокс,учен от Института по Еволюционна Биология в Барселона, твърди, че най-старите останки на човек със сини очи датират от преди 7000 години от Африка. Оказва се че африканеца просто може да е  потомък на някои от хората напуснали Черноморието след геологично-екологичната катастрофа.
Не споделям теорията за чисто синеоките арийци, а и няма изрични генетични, исторически и археологически доказателства и артефакти. "Арийска раса" е термин, най-често свързван в западната култура с националистически и расистски движения и с идеологията на Германската националсоциалистическа партия.  Една от причините исторически той да се използва с расистски смисъл е значението на "благороден", "знатен", което думата има в някои езици.
Основните арийски народи са хората от цивилизацията „Стара Европа“ и произлезлите от нея, българи, келти, германи, траки, иранци, ливанци, палестинци, индоиранци или поне преобладаваща част от тях; а по късно очевидно  чудесата на естествения подбор и суровия климат са довели до такова сериозно количество синеоки в Северна Европа.
Арийци са всички ирански народи, а при тях се срещат много антропологични типове. Но по-скоро източносредиземноморския  е  преобладаващ-общо взето като днешните българи е изглеждал средният ариец. Синеоките не са били преобладаващо мнозинство.
Интересен факт в случая е, че според генетиците хората със сини очи от различни народности като холандци, датчани, палестинци, йорданци, турци и всякакви други притежават общи генетични корени в региона на Черно море.
Терминът арийци се използва до голяма степен за да се прави разлика от семитите и  да обозначи подгрупа на европеидната раса.
Прародината на древните арийци се  намира в Европа, в черноморския район. Свещеното животно на арийците - конят е опитомен в Източна Европа през четвърто хилядолетие преди Христа. Арийската дума за кон е ашва, а тракийската е есва, чието значение е бърз. Ашва е свързана с диал.блг. оясвам се - бързам, тичам. Отново в Източна Европа се появяват и първите могилни погребения, поне хиляда и двеста години преди същият обичай издигане на могили над царски гроб да се появи в Индия.
Изключиелно важни са данните от генетичните изследвания на Скул, Шарда и Сонина показващи, че индийската аристокрация е генетично по-близка до източноевропейците отколкото до съседите си индийци от другите касти. Касае се за генетичният маркер Р1 а1. Той е типичен за създателите на курганската култура (принадлежаща на създателите на могилните погребения), които са и древните арийци. Освен, че арийският ген Р1 а 1 се среща най-вече сред източноевропейците трябва да се добави, че най-старият му вариант е от Балканите, т.е. Древна Тракия.

Народът от  цивилизацията „Стара Европа“ или "Култура Варна" живял по бреговете на Черно море,напуснал родината си след екологичната катастрофа,или Библейския Потоп и част от него, върнал се след завоевания и загуби, след спечелени и загубени войни, създавайки български държави и градове и носейки, цивилизацията, бита и културата си в Европа, Азия, стигнал до Китай, Централна Азия, Индия, Месопотамия, Египет около Нил, и в дива тогава Европа и живее и сега по същите места.
Натрупаните артефакти и научни изследвания доказват, че нашите предци са обитателите на черноморския регион преди геологическата катастрофа т.е. Потопа в Черно море (5500- 5600 г. пр. Хр. Те са едни от древните носители и пазители на системата от писмени знаци и календарни познания. Това изследване е представено на семинар в Софийския Университет „Св. Кл. Охридски“ на 17 Април 2013 г: Източник: Доц., д-р Я. Й. Шопов (2012) Календарът на древните българи и значението му за българската история.- Бюлетин на института по Древни цивилизации, бр.3, 8.05. 2013 г.

Настоящата 2016 година е  7524 година по Българския календар.
През 1976 г. ЮНЕСКО обявява древнобългарския календар за най-точния в света.Древното българско летоброене предлагало същото просто правило и за високосния 366-и ден.
Прабългарският календар е слънчев. Годината е започвала в най-късия ден (зимното слънцестоене, около 21 декември). Този ден не е участвал в никой месец, не е включен и в никоя седмица. Той е бил самостоятелна календарна единица – нулев ден, Ени-Алем. Сега се нарича Енин ден или Eднажден. Останалите 364 дни от обикновената (невисокосна) година се разпределяли в четири еднакви тримесечия (сезона) по 91 дни или 13 седмици. Това е позволявало годината, както и всеки сезон, да започват винаги в неделя – първия ден от прабългарската седмица.
Първият месец от всеки сезон има 31 дни, останалите два – по 30. Всяка четвърта година (като се изключат някои корекции, за които ще стане дума по-късно) е високосна – от 366 дни. Тя се различава от обикновената единствено по това, че след шестия месец съдържа втори нулев ден (Ени-Джитем). Както в китайския календар, годините са групирани в дванадесетгодишни и шестдесетгодишни цикли. Всяка година в дванадесетгодишния цикъл, който е свързан с периода на обикаляне на Юпитер около Слънцето (11,86 години) и носи името на някакво животно.
С изследването на стария български календар са се занимавали проф. Васил Златарски и Димитър Съсълов- II, а в по-ново време – историкът ст. н. с. Петър Добрев, доц. Васил Умленски- Институт по астрономия БАН, Йордан Вълчев, Борис Рогев, проф. Моско Москов, Венцеслав Бъчваров, Иван Богданов и Петър Петров. За него са писали и астронома акад. Никола Бонев и дори акад. Д. Мишев.

1. Началото на древно българския календар 5504 г. пр. Хр. (Умленски, 2002).
2. Датиране на Потопа в Черно море 5 560 ±50 г. пр. Хр. (Jones & Gagnon, 1994) калибрирано радиовъглеродно датиране с тандемен ускорител.

Източник: ПРЕГЛЕД Йордан Халачев, Забранената история на България