Този Войник и неговата история е една пределно ясна и разтърсваща проекция на животът на държавата през последните 48 години

Вчера се срещнах с един човек, който е Войник. Такъв е вече 48 години. Войник, който тежи 37 килограма и е на инвалиден стол. И е така от момента, в който докато е бил в казарма му се е случва злополука. Катастрофа. В която са замесени огромен ЗИЛ, партиен секретар и малка, смачкана кола, в която е бил той. След катастрофата попада в морга. Там, будни лекари, дошли да напишат смъртния акт установяват, че е жив. Оперират шийните му прешлени, благодарение, на което му дават движение в горната част на тялото и от този момент нататък този Войник и неговата сестра започват да живеят… някак. Живеят живот, който не са и подозирали, че е възможен. Сами, след като родителите им умират “от мъка”, както казва днес Войникът. Нямат семейства, нямат деца и внуци, нямат нищо. Е, не съвсем нищо. Имат малък апартамент, с малки стаи в някакво фондово жилище, малка баня, в която ваната, където сестрата къпе Войника, заема почти цялото помещение, имат мазе и таван, които са обирани многократно. Войникът има легло и живее на него. Има телефон, лаптоп и много папки…

В тези папки е историята на този Войник – копия от документи, заключения, експертизи, снимки, резултати от медицински изследвания… Всички тези данни са копирани и в главата на този Войник. Той помни всичко и ми го разказва в детайли. Почти два часа. 48 години в два часа. Хора, 48 години! Точно, когато съм се родила аз, този човек е започнал да живее отново, след като е бил обявен за мъртъв.

И 48 години не спира да крещи, че е жив. И да, той не е бил герой. И на гърдите му няма да видите медали за храброст. Няма да го видите на военните паради. „Медалът“ за неговата храброст е в това, че продължава да иска да живее. Макар краката му да са тънички като на дете. Макар ръцете му да са треперещи и обезсилени. Макар да му е невъзможно да лежи, защото се задушава. А пък може би точно тази травма, която не му дава възможност да лежи и да спи, го държи буден, за да продължава да иска да живее. Да живее, въпреки всичко… И да не заспи, за да не умре.

Този Войник и неговата история е една пределно ясна и разтърсваща проекция на животът на държавата през същите тези 48 години.

Но той, независимо от ограниченията, не е спрял да се бори. И не за друго, а затова да бъде правилно диагностициран и за да му бъде направена операция, която ще промени живота му. И се е срещал с всички “светила” в България през всичките тези години – невроспециалисти, хирурзи, шефове на болници, министри от всички правителства, президенти… Главнокомандващи. Защото той е Войник. И защото неговата съдба е в ръцете на Главнокомандващите… И защото неговата съдба, понеже е Войник, е в ръцете на държавата. Защото по закон тя е длъжна на Войниците. Защото този Войник е военен инвалид. „Да, ама не…“

В папките се пазят изследвания и заключения и на лекари от Хановер, Виена, Тел Авив… Те са категорични – касае е се за медицински казус, който може да бъде диагностициран даже от студент по медицина и при подходяща операция той може да върне движението си. Тези заключения са стигали до висши инстанции, повечето, от които военни, които е трябвало да му разрешат и да финансират неговото лечение, но винаги по мистериозен начин документите изчезват. И винаги се появява обаче документ на българска лекарска комисия, от “светила”, които заключават мъдро – няма смисъл от хирургична интервенция… има прекъсване на гръбначния стълб…

И така Войникът не заминава никога никъде, за да бъде опериран и лекуван.
Цели 48 години…

Преди два месеца е започнало разследване на военна прокуратура. Всички документи са в ръцете им. Всичките му спомени, разкази, детайли са снети и описани. Започнало е нещо, което ще продължи дълго. Колко? Не е ясно.

На въпроса ми: “Защо не съдиш държавата?”, той отговаря – “Кого да съдя? Господ ли?”

Той не иска да съди. Той иска живот. Защото е останал онзи Войник на 20 години. Дори и видът му е такъв. Все едно се е стопирал на онази млада възраст, когато цялото ти същество се готви за всичко, което ще ти се случи в бъдеще и когато си изпълнен с младежки устрем да постигаш неща. Лицето му е младо. Тялото му е крехко. Той не е имал любов, жена, деца. Той все още очаква доброто, което може да промени живота му…

Войникът е връстник на баща ми. В същата тази година, 1967 и баща ми е бил войник. Каква е разликата между двамата ли – единият е бил в моргата, смазан от ЗИЛ, който неправомерно е бил управляван от партиен секретар, а другият е прескочил ограда на поделението, за да отиде в родилното отделение…

А можеше да е обратното.

Или пък можеше този Войник да съм аз.

Ти също.

Но не сме.

Ние обаче можем да бъдем Главнокомандващи и да променим живота на Войника.

***

Последното, което е проучил Войника, че дългогодишни травми, като неговата могат да бъдат оперирани и лекувани на малко места в света. Едното е в Израел. Цената е около 50 000 долара.

И докато чакаме развитието на следствието на военна прокуратура, докато чакаме поредния Президент – Главнокомандващ да го приеме, изслуша и може би, да реагира с действия, докато наблюдаваме и поклащаме укорително с глава на всичко, което бълва действителността… да вземем да станем Главнокомандващи и да дадем зелена светлина на това – животът на Войника да продължи…

Пиша всичко това, защото искам да ви разкажа.

Аз приемам неговия разказ такъв какъвто е и не искам да задълбавам, и да търся, и да се съмнявам.

Аз искам просто да помогна на този човек.

Защото искам да му върна вярата в доброто.

И защото искам аз да Главнокомандвам живота си.

И защото всички можем да бъдем Главнокомандващи.

***

Днес Войникът е в бедствено положение. Така в уиндсърфа наричаме ситуацията, когато си много навътре в морето и нещо се случи, което не ти позволява да се качиш отново на сърфа и да се върнеш на брега. Но винаги, когато влизаш в морето, трябва да има поне един, който да знае за това и ако не се върнеш навреме, този Някой събира хора и организира лодка, която идва да те спаси.

Аз съм този Някой и ви съобщавам: в морето има човек, който бедства от 48 години…

Дайте ми вашите предложения как да намерим лодка, как да съберем необходимите хора, как да помогнем…

А аз ще ви кажа къде е този човек…

Биляна Савова, mogasam.wordpress.com

П.С. Това, което прочетохте току що, ще изпратя и до Главнокомандващият на Република България. За да стане част от спасителния екип. Част от лодката. Част от нас. И в този случай трябва Главнокомандващият да иде при Войника, а не обратното. Защото, когато бедстваш в морето – спасителите идват при теб, а не ти при спасителите.