Дневникът на една поничка...

Гурме

21-05-2015, 10:56

Снимка:

pixabay.com

Автор:

Миньон Шует

Всичко от Автора

За всички, които мразят максимата "Цял живот гладни и дебели!"

1.

Някога се кефех много на един сайт ли беше, блог ли - във Фейсбук му попадах на линковете: "Дневникът на една кифла". После дали кифлата се умори да пише, дали Марк Зукърбърг реши, че четивото не е подходящо за мен, но вече спрях да се натъквам на забавните писания. Сетих се за тях тия дни, когато ей така отвътре ме напъна да понапиша и аз нещо. Не нещо по принцип, а по май единствената тема, по която съм истински спец - отслабването. От личен опит. Няма друга материя, по която да съм изчела толкова много знайни и незнайни автори. Нито друга "наука", на която да съм посветила най-скъпото си за експерименти - собственото си Аз. Да - не просто тялото си, а цялото - Аз, с всичките му терзания и възторзи, с дупките и полетите... и всички подобни йо-йо ефекти.

Та, седнах да пиша и се присетих - с доза зле прикрита завист, за чудесния кифленски стил. Ама пък от друга страна на мен хич не ми приляга да съм кифла. Не съм руса, дългите ми крака отдавна имат и други мерки в плюс, а и здравословно съм си внушила, че съм алергична към силикон. На мен някак по ще ми приляга друго сладк(арск)о изкушение. Нещо по-пищно, по-пукаво и знойно. Нещо като... поничка. Та започнах "Дневника на една поничка" със съвсем ясната мисъл да систематизирам всичките си проби и грешки по темата с отслабването. Току виж се оказало полезно за някого. А още по-добре - просто забавно.

Има една често повтаряна пухкава максима: Вечно гладни и дебели! Ей много я мразя, ще знаете. Първо гладна никога не съм била. Понеже самата мисъл за драстична диета и гладуване ми е органично чужда. А пък думата дебела хич не искам да я знам - закръглена, апетитна, едра и каквото и да е друго, но дебела не съм. И хич не ме интересува, че Боди мас индексът ми е извън всички класации - много над хипер, ултра, мега затлъстяването - още една гадна и неприемлива думичка.

Тая пък за какво се мисли?, ще кажете. Що за розови очила е сложила и не вижда ли на какво прилича? На какво ли? На яка мацка, някъде около 25-26, айде на около 30 години. Ето ви закръгленко раменце, малко цепка под деколтето, дупе за милиони.... такива работи. Отстрани може и да не изглежда точно в този вид, но в моето огледало нещата стоят точно така. И точно на този образ винаги се е подчинявал животът ми - никакви безформени палатки вместо дрехи, никакви дълги поли, туники и подобни безобразия. Черното, сивото и кафявото са цветове като всеки друг - шик при определен повод, но не и параван за меко казано заоблените ми форми. Токчетата може и да са зор, но си заслужават мъченията. А на който не му харесва да гледа телесата ми на плажа, да ходи на планина - аз там не стъпвам. Не защото ме мързи да ходя, а защото ми е скучно. Иначе не можеш ме спря от каквито и да е да било физически натоварвания - в това число и доста екстремни. Казах ви - в моето "огледало" аз съм с близо 20 години по-млада и поне с 50 кг по-слаба.

А сега честно - няма да си изкривя душата и няма да кажа, че и аз не съм си падала по парцалки, в които не мога да се нацедя и съм почвала диети. И на мен ми е ставало хипер гадно, когато сополив първокласник казва на детето ми: Майка ти е много готина, ама е дебела. И на мен ми се е искало да скоча с парашут, ама са ме питали със съжаление: Ама Вие влизате ли в максимално допустимите килограми? Та подобни и други случки са в дъното на вече научния ми интерес към ослабването. Една 30-годишна история - с неочаквано щастлив край (предупреждавам отсега) която съм решила да споделя. Бавно и систематично. На вкусни и ароматни сладки хапчици.