Русия и блокадата

В режим на санкции днешна Русия показно втвърдява курса на политиката си, сякаш непрекъснато мечтае как да върне лентата на историята назад, в символните времена на най-героичната матрица – Великата Отечествена война. С всички произтичащи от това мъки и жертви за обикновените хора, стига на хоризонта да се мержелее бленуваният „Ден на Победата”. Показателно е, че днес центърът на Москва е направо блокиран от елитни войскови части, и то за цели 8 дни, докато траят репетициите на Червения площад за грандиозния парад на 9 май, когато ще се отбележи 70-ата годишнина от победата във Втората световна война. А дотогава има доста време.

На целия путински елит няма как да не е „безпощадно ясно”, че всичко това е безнадежден опит за „обръщане на времето в мнимата величина на миналото”, както пише Владимир Набоков. Времена с времена не се повтарят, колкото и в представите на руските политици историята да е конче-вихрогонче, което всеки самодържец може да яхне и клати по свое усмотрение над бездната.

Извън тази оптика изглежда съвсем непонятна „сдържаната гордост”, с която руските медии оповестиха на 6 януари новината, че министър-председателят Дмитрий Медведев издал заповед да се създаде тримесечен неприкосновен запас от лекарства.

Подходът, пак в стилистиката на Великата Отечествена, е очевиден.

Само че, както писа в блога си известният руски опозиционен журналист Николай Сванидзе, това решение поставя поне два основни въпроса:

Първият – а какво ще стане с всички стоки от първа необходимост, с детските храни и т.н. (на 22 декември Русия въведе и ограничения за износа на зърнени култури, което предполага опасения за глад). И там ли ще въведат стратегически резерви?

И вторият, не по-малко съществен въпрос е: кой е нападнал Русия?

Защото Путинова Русия възприе на международната сцена не толкова поведението на „жертва”, колкото на „enfant terrible”, на злостно хлапе, размахало пред лицето на света ядрената си прашка:

– „Те” ни налагат санкции, но „ние” имаме много ядрени ракети и ще им покажем…

– „Те” си мислят, че могат да ни налагат разни „правила” и да съсипват рублата, ама „ние” имаме нова антинатовска доктрина и я да ги видим какво ще направят, щом танковете ни влязат в Киев, а после…

И т.н. и т.н.

Ето я демонстрацията на онзи „постмодерен тоталитаризъм”, в който според руския политолог Глеб Павловски трайно заживя Русия на Путин. Режим на несвободата, който не си служи толкова със сталинистките репресивни инструменти, за да пороби гражданите – те все още могат да пътуват и обменят мислите си по интернет – а въвежда нови медийни инструменти, с които успешно промива мозъците на населението, че дори постига и по-бърза деградация на хората, отколкото във времената на Съветския съюз. Съветската „идеокрация” все пак се базираше на някакви (макар и налудничави) марксистко-ленински ценности, докато путинската „идеокрация” е чисто нихилистична – в името на краткосрочното си оцеляване тя корозира способността на гражданите да осмислят света, в който живеят.

В резултат на което, вместо да търси решение на икономическите си проблеми, Русия заживя не само символно, но и ефективно в режим на война.

Драстичният спад на рублата и колапсът на Русия се обясняват от путинската пропаганда единствено със санкциите и козните на „декадентския Запад”, който искрено ненавижда и иска да унищожи Русия – последната опора на човечеството.

Нито дума за това как се стигна дотук (Крим, разбира се, е руски, както руска е и Украйна, още от времената на Киевска Рус).

Нито дума, че Русия беше и си остана „ресурсна икономика”, подобно на страни като Венецуела, с единствената разлика, че притежава ядрен потенциал, което не я превръща задължително в икономическа велика сила.

Русия заживя под блокадата на собственото си величие. И от нямане какво да прави, започна самовлюбено да се съзерцава в огледалото на славното си историческо минало.

Мегаломанската символика се превърна в концентриран израз на руската политика.

Депутатът Михаил Дегтярьов (от фракцията на Жириновски в руската Дума) дори предложи Русия паралелно да чества като национален празник превземането на Париж през 1815 г. и препоръча Франция на свой ред да стори същото. Тъй де, нали, ако трябва, Русия пак ще „освободи” Париж и Варшава, Будапеща и Талин, защо не София или Букурещ…Типичен пример как хора, живеещи в културна изолация от съвременния свят, на всяка цена държат да го „освободят”. Как да не се сетим за прочутата дефиниция на Николай Бердяев за появата на болшевизма – руският човек, бидейки най-нещастен в света, решил да ощастливи целия свят.

Интересно обаче защо политическата символология, която ще достигне апотеоза си на 9 май т.г., тихомълком в края на изминалата година прескочи 70-ата годишнина от края на блокадата на Ленинград (1942-1944 г.)? Дали не заради някои неблагоприятни сравнения?

Припомням, че става дума за ужасяващата агония на града на Нева, продължила 872 дни (1941-1944). Евакуацията е била възможна само по въздуха (за избраници на режима) или по леда на Ладожкото езеро. Академик Дмитрий Лихачов пише след години, че наричали този път „пътят на смъртта”. Камионите масово пропадали. В някои от тях имало жени, в други – деца. Случвало се камион, пълен с деца, да пропадне под леда, без колите, натоварени с жени, да спрат, те продължавали нататък.

Огромен брой хора загиват в опит да се измъкнат от блокадата. Хиляди от тях губят разсъдъка си.

Блокадата започва през септември 1941 г. Тогава германските ескадрили на „Луфтвафе” бомбардират главните продоволствени складове и сянката на глада надвисва над обсадения град. Историческата истина обаче изисква внасянето на някои уточнения.

Още в първите месеци на войната е имало реална възможност да се попълнят запасите на големия град. Анастас Микоян, който отговаря за снабдяването на армията с продоволствие, пише: „Множество ешелони не можаха да стигнат до местоназначението си, защото пунктовете, до които трябваше да достигнат, се оказаха на завзета от врага територия. Дадох разпореждане тези запаси да бъдат прехвърлени в Ленинград. По това време Сталин разговаря със секретаря на Ленинградския комитет на партията Жданов. А Жданов заяви, че всички складове на града са претъпкани. Сталин тутакси се съгласи”. Публично известна е неприязънта на вожда към петербуржци, това „гнездо на реакцията”. Днес руските историци, които се опитват да напишат по-обективна история на блокадата, са принудени да признаят, че в дъното на целия този блокаден кошмар лежи и ненавистта на Сталин към „града на Петър”, че всичко не може да се стовари само върху гърба на Хитлер. Все пак е необяснимо защо немската блокада над града оцелява чак до 1944 г.

Ето хронологията на блокадните дажби. 2 септември 1941 г. Работническата норма е 660 грама хляб. Детската – 300. 11 септември: работническата норма е 500 грама, детската: 200. 1 октомври: работническата норма е 400, всички останали получават 200. 20 ноември: работническата норма е 250 грама, детската – 125. И тази норма се запазва, дори се снижава през трудните и свръхстудени месеци на януари-февруари 1942 г. Температурите стигат до минус 35 градуса, снежната покривка е почти метър. Небивали студове, каквито Русия не познава в историята си от 140 години. Друга храна почти не се раздава. Жителите под блокада са принудени да ядат всякакви обелки, остатъци от кожа, сапун, свещи. Дори да намерят с какво да напалят печките си, не винаги има кибрит. Да не говорим за запалки. Няма отопление и осветление.

Навсякъде цари страх. Пишат се и разцъфтяват до небивали размери доносите. Разпалва се антисемитизмът. Общото озлобление през блокадата е толкова силно, че властите се опасяват от саморазправи. Милицията гледа да не се намесва.

В блокадната зима хората в града на Нева остават насаме със себе си – между живота и смъртта. Когато получат дажбата си, искат да е от едно парче и тутакси го изяждат. Развива се особена блокадна кражба. Най-силно страдат от глада децата. Хлапета изтръгват дажбата от ръцете на възрастните и даже не се опитват да избягат с нея – падат с хляба на земята, затулват го с тялото си и ядат, ядат, докато нищо не остане.

Грабители причакват хората пред домовете им – взимат им дажбите, купоните и документите, обричайки ги по този начин на гладна смърт.

В същото време елитът на управляващата комунистическа партия и обслужващите я органи живеят повече от добре. Ето фрагмент от писмо на ленинградчанин от времето на блокадата: „Има хора, които не изпитват глад. И сега се тъпчат до насита. Всяка готвачка, работеща в стол, днес е пълна със злато. А военните, които работят в щабовете, мъкнат в къщи продукти и пиянстват…”. Цитираното писмо е иззето от НКВД, а в оперативната сводка се казва, че за последните дни всекидневно са залавяни около 10 000 подобни „пораженски писма”, което прави едно писмо на 70 жители на града под блокада.

В същото време колони от камиони превозват всекидневно към Ленинград хляб, месо, масло, булгур, захар и всякакви продукти. Къде отиват те и защо не стигат до хората, измиращи от гладна смърт? Кой разпределя хилядите тонове продукти?

Писателят Юз Алешковски свидетелства, че в тези времена за килограм малотраен колбас е могло да се придобие картина на Левитан или Кандински, а за килограм сух шпек – икона на преподобния Андрей Рубльов. Така възникват невероятни колекции.

А как в това време живее управляващата каста?

В Смолни има няколко стола. Има правителствена столова, както и отделни столови за сътрудници на градския комитет на партията и за административния персонал. Всеки стол се обслужва от специален персонал. В столовата „втори клас” (тази за апарата) хлябът е без ограничение. Имало е купони за закуска, обед и вечеря – с първо, второ и трето (десертът е със захар, има и пирожки). А в правителствената столова в северното крило на Смолни може да се намери от пиле мляко – плодове, зеленчуци, хайвер, сладкиши. Пекат се торти. Андрей Жданов, местното партийно величие (имаше улица на негово име в София, днес тя отново е „Пиротска”), независимо от блокадата си има майстор-готвач. Продуктите на неговата трапеза, заедно с месото, сметаната и т.н. се доставят от специални стопанства. Има си специална маникюристка, явно особено е държал на ноктопластиката.

В двореца в Смолни, люлката на болшевишката революция, през цялото време на обсадата има вода, ток и отопление, канализацията работи. На обикновените хора това не се полага. Дъщерята на жена, преживяла блокадата, споделя: „Майка ми разказваше, че по време на блокадата край Смолни било възможно винаги да размениш сред „партийците” златен пръстен или обици за парче хляб или консерва. Години по-късно запитах един приятел, прекарал детството си в блокадата, за глада. „Глад ли?” – удиви се той. „Хранехме се нормално…От глад никой не е умирал…”. Оказва се, че майката на това момче работила в Смолни. Той е живеел в дом под охрана. По време на блокадата не е напускал двора на този дом. В града не са го пускали, той нищо не е видял и не знае. Имало е защо. В града започва канибализъм.

Как да не се сетим тук за съдбата на семейството на Владимир Путин? Нали дядо му е бил готвач на Сталин, вероятно семейството благополучно е изкарало дните на небивали страдания и лишения.

Затова в съзнанието на Путин войната е само „триумф”, а страданията липсват или се размиват, те винаги са за сметка на „другите”. Затова Русия, тъкмо в режим на санкции, не отбеляза годишнината от Блокадата. Тя мащабно се подготвя за „Деня на Победата”.

Животът обаче никога не се връща обратно, той е като „разлята на земята вода, която не може да се събере” (2 Царств.14:14).

Източник: Kultura.bg