“Ние знаехме, че заплахата е реална, но не бяхме параноични. Заплахите срещу „Шарли” бяха постоянни, обичайни,” разказва журналистът в “Шарли Ебдо” Антонио Фискети. Откакто през 2011 редакцията е опожарена, заради публикуваните тогава карикатури на пророка Мохамед, пред сградата постоянно е имало полицейска кола, която в последно време е спряла да се появява. Главният редактор Стефан Шарбоние (Шарб) е бил обявен за мишена на „Ал Кайда” и се е движел с двама телохранители. Според очевидци, нападателите са викали жертвите си поименно, започвайки с Шарб.

Нищо не показва, че става дума за спонтанно нападение, лична инициатива на тримата заподозрени. Става дума за показна екзекуция, за нагла и грозна провокация. За нападение не просто срещу свободата на словото, а срещу всички ценности на свободния свят. Каква е целта? Насаждане на омраза и страх. Убий смеха, посей омраза. Защото смехът, иронията, критиката са все оръжия на свободния свят срещу догматизма, фанатизма, пропагандата. Ние, свободните хора, ние не убиваме това, с което не сме съгласни – окарикатуряваме го. В един от филмите за Хари Потър неговият учител го кара да си представи най-големия си страх, а след това – да го превърне в най-смешното нещо, което е виждал. Защото когато се разсмееш, вече не те е страх.

Имаше и мнения, като това на Тони Барбър от „Файненшъл Таймс”, че карикатурите на „Шарли ебдо” не са били израз на свобода на словото, а просто глупави, и че малко здрав разум би бил полезен, когато постоянно дразниш и подиграваш мюсюлманите. Всъщност, изданието редовно иронизира всякакви политически и религиозни лидери и идеи. И според мнозина карикатурите им често минават границата на добрите обноски и добрия вкус. Изданието редовно е давано на съд и е критикувано заради безмилостния си език. Но смисълът би бил не да замълчим, от здрав разум и от страх, а да продължим да говорим. За свободата на словото, за свободата да живеем без страх, за свободата на бъдем различни заедно.

След жестокия разстрел в Париж мнозина побързаха да обявят мултикултурализма за мъртъв. Да, тримата нападатели са с арабски имена, но също така и един от убитите полицаи, както и един от разстреляните журналисти. Част от отговора на кървавите събития трябва да включва подновяване на дебатите във Франция за това как държавата може да предотврати още млади мюсюлмани да се подадат на една убийствена идеология – как повече от тях да следват примера на Мустафа Орад, редактор в Шарли Ебдо от алжирски произход, който е сред жертвите, герой – написа Джордж Паркър в „Ню Йоркър”.  

Този разговор трябва да се проведе не само във Франция, а в цяла Европа. Крайно време е да се отнеме правото на популисти, националисти, крайнодесни и ксенофоби да си присвояват темата и да диктуват тона. Защото отговорът на войнстващия ислям (и на всяко насилие) не може да бъде затваряне на границите и обществата, силна ръка за сметка на свободата и, в крайна сметка, господство на чистата бяла раса. А това е, което се говори в Европа. Това е, което се обещава на хората, в отговор на страха. Страхувайте се, за да ви защитим. Страхувайте се, за да ви контролираме чрез страха. А това е същото, което казаха с куршуми нападателите на „Шарли Ебдо”. Същото, което казват терористите от „Боко Харам”, избивайки стотици хора в Нигерия и отвличайки невръстни момиченца. Същото, което каза русият и синеок норвежец Андерс Брейвик, който през 2011 изби 76 норвежки младежи, в знак на протест срещу политиката на мултикултурализъм и интеграция на имигрантите.

В първите часове след разстрела на френските журналисти хиляди журналисти се обявиха в защита на свободата на словото и заявиха готовност да я отстояват с цената на живота си, подобно на френските си колеги. Но в часовете и дните, които следват, в рутината на затварянето на броеве и подготовката на предавания, журналистите трябва да са много внимателни и взискателни към себе си и събеседниците си. Защото в българските медии вече виждаме приплъзването към атрактивното, лесно и опасно обяснение на случващото се с провала на мултикултурализма, с „толерастията” на Запада, с лицемерието на Европа. Имаше дори ужасяващ коментар, че французите са си го получили.

В България разговорът за интеграцията на „различните” (циганите, турците, бежанците, хората с различна сексуална ориентация, хората с увреждания) отдавна е твърде необходим. В годините на социализма всякакви различия бяха просто скрити. После се оказа, че сме напълно закърнели откъм чувствителност да разбираме и приемаме всякаква различност. После темата беше узурпирана от маргинални политици и медии, които докато се усетим станаха влиятелни и започнаха да задават тона. И се оказахме изненадани, че цели български села гонят бежанци и не пускат децата им в училище. Че по софийските улици бият хора заради тъмния цвят на кожата им. Че 25 години след падането на Берлинската стена почнахме да строим стена по границата. Че не искаме Европа, защото там е възможна Кончита Вурст. Че показната патриотарщина е новата политическа коректност. Оказахме се свикнали не просто с езика на омразата, а с омразата като нормалност. От страх – че няма да ни харесат зрителите, че няма да ни подкрепят избирателите, че българите ще изчезнат, дали претопени от малцинствата или разпилени по света. Страх, подкован с невежество и закален с демагогия.

Този страх води към едно единствено място – редакцията на „Шарли Ебдо”, потънала в кръв. Отговорът на страха е в отварянето, опознаването, общуването. Преди години разговарях с холандския професор по градска социология в университета в Амстердам Пол Схефер – един от първите европейци, поставили проблема с имигрантите в светлината на общественото внимание в началото на 21 век. Той също беше критичен към европейската толерантност към имигрантите, но с мотиви различни от тези на националистите и ксенофобите: „Принципно смятам, че нашата толерантност е станала все повече безразличност. Ние не живеем един с друг, а един до друг. Идеята е 'Докато ти не се докосваш до мен и не се бъркаш в живота ми, аз няма да ти задавам въпроси'. Когато живеем в град като Амстердам, където 17 националности живеят заедно или се опитват да живеят заедно и където половината от населението е от имигрански семейства, повече не можем да се избягваме. Идва моментът, когато стават ясни границите на нашата толерантност и когато трябва да започнем да си задаваме въпроси един на друг.”

Това е голямата задача на медиите и журналистите днес – да започнат да задават въпросите, да търсят отговорите и да поведат откровения разговор за страховете и решенията. Задачата е глобална, защото проблемът е глобален. Няма как да намерим решение, нито спасение поединично. Няма как да затворим границите, нито телевизорите, нито съзнанието си. Няма как да се затворим в себе си и да вярваме, че е възможно да живеем добре в един лош свят. Задача на медиите и журналистите е да показват големия свят на малките хора, да го приближават и да го обясняват. Да не карат хората да избират между свободата и сигурността, заради страха. Да накарат хората, подобно на Хари Потър, да си представят най-големите си страхове като най-смешното нещо, което са виждали, за да спрат да се страхуват. Това е, което правеха загиналите колеги в „Шарли Ебдо”. И ние трябва да продължим.

Източник: reduta.bg