Произнесени и непроизнесени думи

Откъс от "ХРОНИКА НА ЕДНА ТРАГЕДИЯ" – Ал.Йорданов "Blogo, ergo sum!"(2012)

В ранната есен на 2010 година пътувах до Полша. С кола, сам. Непосредствено след словашката граница колата се повреди. Слава Богу, наблизо имаше мотел, макар и със странното име „При разбойниците”. „Пежото”, модел 206, с което кръстосвах Средна Европа беше стопило лагер на задната полуоска. Трябваше да остана в затънтената планинска провинция. След като оставих колата на майстор от близкото село, се запътих към крайпътната кръчма. Харесвам полската бира и особено планинската пастърва. Попаднах на компания от строителни работници, които поправяха канализацията по протежението на пътя. Те водеха разгорещен разговор за самолетната катастрофа с полския държавен самолет край Смоленск, при която загина голяма част от политическия, военен и духовен елит на съвременна Полша. Поводът явно бе телевизионнен дебат и изявления на политици и журналисти. Заслушах се в техния разговор.

Ставаше дума за отговорността, за вината, за грешките, за прикриване на фактите, за поведението на политиците след трагедията, за полско-руските отношения – вражди и приятелства.

Отпивах от великолепния „Живец” и си мислех как много често българските политици подценяват мисленето на народа. Непрестанно употребяват понятието „обикновените хора”, влагайки значение за собствената си „необикновеност” само защото са търкали с кондурите си коридорите на властта. А истината е много по-проста и тя е, че „хората от народа” са по-умни и по-мъдри от политиците. Защото те притежават това, което малцина политици владеят – интуицията, вътрешния усет за нещата, а не заучените и клиширани формули. От години вече българската политика е скучна, защото и леви, и десни говорят като еднакво курдисани часовници. Затова пък колко мъдрост и логика има в обикновеното, в простото народно говорене!

В полското мислене и виждане на събитията около и след катастрофата, като лавина натежават въпроси, които ние в България рядко си задаваме. У нас от Москва обикновено идват „добри новини”. Няма друга страна от бившия соцлагер, в която толкова много да се обръща внимание на новините от необятната руска шир. Цитират се руски медии, политици – с повод и без повод. В Средна Европа – в Чехия, Словакия, Унгария, Полша, за Русия рядко се говори. С изключение на драматични събития, като терористичните нападения, катастрофите или опитите на „системата” да се промени, но да си остане същата. Разговорът на полските работници ме накара да видя смоленската трагедия и с техните очи. А те всъщност говореха за това, че катастрофата става на руска територия, в сферата на отговорност на руските диспечерски служби. В акцията на терена след катастрофата участват главно руски военни. Те са и главният източник на информация. От устата на руски функционери на специалните служби и военни тръгват първите дезинформации за причините за катастрофата. Полските работници не подминаха и простия очеваден факт, че катастрофата се случва със „съветски”самолет, който само три месеца преди това е бил на ремонт в Русия. Технологията на този самолет, която би могла да е причина за катастрофата е руска. И което за моите случайни планински познати бе най-важното – загива полският президент, който многократно е декларирал своето противопоставяне на руските интереси в региона. И заедно с него политици – и отдясно и отляво на полския политически спектър, които не крият своята ясна позиция по отношение на масовите убийства, извършени от съветския режим в Катин.

В този смисъл, твърдяха моите случайни познайници, на борда на фаталния ТУ-154М са се намирали политици, държавници, военни и църковни дейци, които ясно са заявявали своите позиции относно катинската трагедия. Нещо повече. Покойният Лех Качински е президента, който прави опити по време на своя мандат да инициира регионално сътрудничество с цел да възпре „имперските” домогвания на днешната руска политика. Слушах препирните за това „кой печели и кой губи“ от тази катастрофа. Спорът ми се виждаше безсмислен до момента, в който един от спорещите разпалено не започна да „доказва”, че след тази катастрофа-„атентат” с един удар са отстранени голяма част от „враговете” на Русия в Полша. И сега „руснаците получават отворени врати и приятелски настроени партньори”. Не остана незасегната и темата за ролята на САЩ в региона. Всъщност Лех Качински бе полският президент, който прие разполагането на антиракетни американски бази в Полша. И което особено ме впечатли, полските „гурали” много точно характеризираха и главния политик на днешна Русия като човек, който не се колебае да си послужи със сила, както срещу вътрешната опозиция, така и извън границите на Русия.

Разказвам за „аргументите” от този разговор на „обикновените хора”, защото много често народното чувство е по-вярно и истинско от политическото говорене в стил „Вигенин”. Като посланик във Варшава съм имал поводи да разговарям за полско-руските отношения, както с полски политици и общественици, така и с моя руски колега Сергей Разов, който по-късно направи кариера като заместник-министър на външните работи на Русия и като посланик в Китайската народна република. Разов категорично отстояваше тезата, че не полския народ, а част от полските политици, в опит да „избият комплекси”, развяват знамето на някаква „измислена антируска политика”. Истината е, че руската дипломация е изключително активна в Полша, а отношението на Кремъл към политическия живот в страната е сравнимо с поведението на пенсиониран капитан на кораб, който продължава да живее с мисълта, че все още може да управлява „старото корито” от капитанския мостик.

Факт е обаче, че особено през последните години руският премиер Владимир Путин и руската дипломация активно демонстрират „промяна на курса”. Ключова в това отношение бе обръщението към поляците на Владимир Путин в края на август 2009 г. по повод началото на Втората световна война. В нея за първи път руски държавник осъди пакта Рибентроп-Молотов, който дава „старт” на войната и на подялбата на Полша и Европа на руска и германска зона на влияние. В отговор президентът на Полша Лех Качински в присъщия му лаконичен и „железен” стил недпломатично обвини руснаците за „геноцида” при Катин, определяйки го като „съветско отмъщение за поражението в полско-болшевишката война от 1920 г.”(колко малко ние, израслите при социализма българи, знаем за истинската европейска история!).

Отношенията между Качински и Путин бяха хладни и резервирани. Особено силно бе разминаването между двамата лидери по време на руско-грузинския конфликт през 2008 г. Тогава по инициатива на Качински президентите на балтийските държави Литва, Латвия и Естония изработиха обща позиция и декларация, в която апелираха до Европейския съюз и НАТО за категорично противопоставяне на „руския империализъм”. Качински отиде и по-далеч. Организира съвместно посещение заедно с президентите на Литва, Латвия, Естония и Украйна до Тбилиси и произнасе реч на митинг на централния площад на грузинската столица, в която ясно даде да се разбере, че „ние сме тук, за да се борим”.

„Ние, казва Качински, разбираме, че на дневен ред днес е Грузия, но утре може да е Украйна, след това балтийските държави, а след това и моята родна земя. На всичко това ние трябва да се противопоставим , ако наистина Европа ще продължи да представлява общите ценности. Тук сега са само четири държави членове на Европейският съюз и НАТО, както и Украйна – голяма държава. Но тук би трябвало да бъдат всички 27 европейски държави.”

Това изключително силно политическо послание бе направено смело и решително в сложна военна и политическа обстановка, провокирана от действията на Кремъл срещу независимата грузинска държава. Излишно е да припомням, че тогава българските политици запазиха „дипломатично мълчание” или пуснаха в обръщение студени и безизразни, канцеларски, дипломатически формули, които за сетен път показаха, че идеите на свободата и демокрацията, на европейските ценности, нямат много привърженици в нашето изстрадало отечество, където, когато стане дума за Русия и нейната политика, връх вземат съображения от всякакъв род и вид. В повечето случаи това са „съображенията”, посадени в митологизираното българско съзнание от руската пропаганда в последните 150 години.

В началото на 2010 година грузинската телевизия излъчи странен филм. В него бе представена хипотетична версия на репортаж на руска атака срещу Грузия. В резултат на тази “инвазия” „загива грузинският президент Михаил Саакашвили”, а което е най-странно – във филма се разказва за сваляне на самолета, с който на помощ на грузинците лети полският президент Лех Качински. Филмът предизвика истинска паника, скандал и канонада от въпроси. Няколко месеца по-късно, на 10 април, жестоката измислица стана реалност.

В деня след трагедията, вестник „Жечпосполита” публикува   текста на речта на президента Лех Качински, която той е трябвало да произнесе на 10 април на полското военно гробище в Катин по време на траурната церемония, посветена на 70-годишнината от катинското престъпление. В нея той припомня фактите за това, че през април 1940 г. по заповед на Сталин и висшите съветски власти, в условията на истински геноцид, са избити 21 хиляди полски затворници от лагерите и затворите на НКВД. Според Качински това масово убийство, което няма равно в новата европейска история, тъй като става дума за избиването на доброволно предали се военнопленници, е „чудовищна кулминация на съюза между Третия райх и СССР, на Пакта Молотов-Рибентроп и нападението срещу Полша на 17 септември 1939 година”. В словото си Качински напомня и друга горчива истина, че „семействата на убитите и хиляди жители на довоенните крайгранични райони бяха изпратени навътре в Съветския съюз, а техните неизразими страдания белязаха там пътя на полската Голгота на Изток.”

За него Катин е „трагична спирка” в историята, защото избитите по най-жесток начин са “жертви на необявена война, а това означава, че „убийството им бе извършено в нарушение на правата и конвенциите на цивилизования свят”. В думите на полския президент, явно собственоръчно написани, има много страдание, много горчиви истини, особено, когато припомня „потъпкването” на достойнството на жертвите, опитите десетилетия да се отрича и прикрива престъплението. Като истински вярващ християнин, не може да прости и отнемането на правото на публичен траур на семействата на избитите. „Земята – е написал Лех Качински - скри следите на престъплението, а лъжата трябваше да го изтрие от човешката памет.” Когато четях тези редове, ме побиваха тръпки, защото живо си представях не просто случилото се в катинската гора, но и това, което ние българите не знаем за тъмните дни и нощи след 9-ти септември 1944 г. За убийствата без съд и присъда, за изтезанията и униженията, за ликвидирането на елита на нацията. И за отвратителното марионетно поведение на просъветския комунистически режим у нас.

В словото си покойният полски президент е искал да сподели:

„Скриването на истината за Катин – последствие от решението на тези, които доведоха за извършването на това престъпление – стана част от фундамента на политиката на комунистите и на следвоенна Полша: крайъгълната лъжа на Полската Народна Република. Това беше време, когато за паметта и истината за Катин се налагаше да се плаща висока цена. Но близките на убитите и други смели хора вярно отстояваха тази памет, пазеха я и я предаваха на следващите поколения поляци. Те я пренесоха през целия период на комунистическото управление и я довериха на своите съотечественици в свободна, независима Полша. Затова на всички тях, а особено на Катинските семейства, ние сме длъжни да изразим своето уважение и признателност. От името на Полската република аз изразявам най-дълбока благодарност за това, че опазвайки паметта за своите близки, вие съхранихте толкова важна сфера от нашето полско съзнание и идентичност.”

Силни и достойни думи, които може да изрече само силна и достойна политическа личност, само държавник, който говори с езика на националното самочувствие и морал. Колко много ни липсва на нас, българите, това морално и национално отговорно политическо говорене, което се опира на непоклатими и неунищожими във времето ценности? Защо повечето от нашите политици говорят с клишетата на комунистическия „новоговор”? Историята ли не познават, или им липсва моралът, който да разграничи доброто от злото? Живея с надеждата, че самото време, нашият народ, ще дадат отговор на тези въпроси. Рано или късно.

Лех Качински е предвиждал да завърши словото си с размисли за „окончателното зарастване” на катинската „рана”. За него това означава на юридическо равнище да бъде „фиксирана невинността на жертвите”, да бъдат открити всички документи, за да изчезне от общественото пространство „катинската лъжа”. Не към „затваряне”, а към прочитане на историята призовават неговите разсъждения. Прочитане в името на „общите ценности , които трябва да изграждат фундамента на доверие и партньорство между съседните народи в цяла Европа”.

Източник: Блогът на Александър Йорданов