Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в.

Доклад за осъвременяването на посрещането на Новата година от академик Мончо Пипонков, подслушван тайно и записан дословно от Георги Марков.

Другари и другарки,

мисля, че е крайно време да спра вниманието ви върху един въпрос, чието важно значение досега е било някак пренебрегвано. Отдадени на упорита работа в борбата за построяването на социализма в нашата страна, за подобряване на материалното и културно равнище на живота у нас, за изграждането на нов тип гражданин с нова душевност и за ликвидиране на всякакви вражески напъни, ние недооценихме известни идеологически аспекти, които в последна сметка се превърнаха в нещо като спирачки, действащи върху колелото на историята. Ние правилно се постарахме да заличим от миналото на нашия народ всичко онова, което малко или много противоречи на нашата идеология и на текущата политика на нашата партия. Ние също правилно премахнахме традицията, произтичаща от християнския календар с разните там светци, и я заменихме с наша традиция и календар с наши герои. Разбира се, в това отношение бяха допуснати някои крайности, които впоследствие трябваше да се поправят. Ние премахнахме Кирил и Методий, за да ги възстановим по-късно. Ние премахнахме Климент Охридски, също за да го възстановим, защото с известно закъснение разбрахме, че най-добрият начин да се ликвидира една традиция е като си я присвоим. Но тъкмо тук, другарки и другари, в присвояването на обичаи, ритуали, песни, танци, легенди и предания се появи голямата опасност. Нека бъда съвсем ясен: няма нищо лошо в това да си присвоим една дата, та ако ще да е и датата на свети Иван Главорез. В края на краищата волю-неволю ние трябва да приемем, че Нова година започва на Първи януари, а не на 9 септември (както имаше предложения навремето), нито на 7 ноември (както се внушаваше от съветска страна). Но приемайки една чужда дата, ние се задължаваме да я наситим с наше, собствено съдържание. Иначе ако оставим въпросната традиционна дата с нейното старо съдържание, то тогава справедливо възниква въпросът: ЗА КАКВО СМЕ НИЕ МАРКСИСТИТЕ-ЛЕНИНЦИ НА ТОЗИ СВЯТ. За каква промяна, за каква революция можем да говорим, като спазваме старите попски и бабешки обичаи? Нещо повече, това е поощряване на религиозната заблуда, на дребноселската и дребнобуржоазна идейна тиня, която все още съществува у нас тук и там.

Затова, другари и другарки, най-важното си остава НОВОТО съдържание на всеки СТАР празник.

И тук на първо място стои въпросът с отпразнуването на Новата година. Първият въпрос, на който трябва да си отговорим, е – трябва ли да имаме празнуване на Нова година? В края на краищата всеки знае, че това е гору-долу един произволно избран ден, от който започва и в който завършва годишният цикъл. Така че бихме могли да изберем много по-подходящ ден за Нова година. Аз не се съмнявам, че след време в света на победилия комунизъм това ще бъде вероятно рожденият ден на другаря Ленин. Но дотогава именно нашият интернационализъм ни задължава да приемем Новата година на Първи януари, както тя е приета от мнозинството народи по света. И ние трябва да празнуваме този ден, другари и другарки, защото това е денят на НОВОТО. А НОВОТО на света, това сме НИЕ. Новата година е символ на ОБНОВЯВАНЕТО на света. И никой сериозен човек не може да си представи ОБНОВЯВАНЕ без социализъм и комунизъм. Следователно немислимо е в нашата страна да се празнува Нова година, без да се подчертае и изтъкне НОВОТО в нейното съдържание.

Ето че стигам до най-сериозните критични бележки, които трябва да се направят по отношение на този празник. Как в действителност ние празнуваме Нова година? Кои са новите обичаи, ритуали, церемонии, новите елементи на това празнуване? Кое в празнуването е изразител на идеята за ОБНОВЯВАНЕ на света?

Срамувам се, другари и другарки, да кажа, че в начина, по който нашата общественост и нашият народ празнува Новата година – няма НЕЩО НОВО. Обидно е за всеки от нас да вижда, че всички обичаи и ритуали, с които ние днес посрещаме Новата година, са по същество отпадъци, грабнати напосоки от вехтошарската торба на християнщината и езичеството. Всички тези обичаи в най-голяма степен изразяват суеверие, страх от съдбата или от боговете, хазартен опит да се отгатне бъдещето и известни непоносимо примитивни заклинания, останали от времето на Първия човек. За да илюстрирам това, което най-много ме безпокои, аз искам да изтъкна, че едни от главните елементи на нашето днешно празнуване на Новата година са в крайна сметка елементи на идеологическата диверсия и че без съмнение те са подхранвани от империалистическите централи. Аз искам да изразя моето най-непримиримо възмущение от обичая на СУРВАКАНЕТО, което, както всички знаем, се свежда до удряне по гърба с украсена дрянова пръчка и произнасяне на напълно безсмислени думи като:

“Сурва, сурва година,
Весела година!
Зелен клас на нива,
Червена ябълка в градина,
Пълна къща с коприна
Живо-здраво до година,
До година, до амина!”

А онзи ден, другари и другарки, аз чух някакъв шопски вариант на тази песен, а именно:

“Сурва, сурва година,
да ти е яка гърбина!”

Що за текст е това, питам аз? Къде е неговото съвременно звучене? Къде е социализмът? Къде е комунизмът? Къде е новият човек? Но дори да вземем текста такъв, какъвто е, и да се опитаме да го разтълкуваме от наши позиции, ние едва ли бихме открили нещо общо с нашето време, нашата идеология. Нещо повече, текстът робува на дребноселски и дребнобуржоазни представи за живота. Отдавна, отдавна щастието в нашата страна не се дефинира с “пълна къща с коприна”. Отдавна, отдавна веселието на нашите работници и селяни не зависи от зеления клас на живота и червената ябълка в градината. Отгоре на всичко цялата песен звучи като някакво наивно пожелание. Ние, другарки и другари, не си пожелаваме щастие, ние просто го строим. Виждате ли, тук всичко плува все още в сферата на несигурност, суеверие и безсмислия, така характерни за миналото. Освен това вземете края на песента, това чисто попско “амина”. Можете ли да си представите революция с “амин” накрая? Що за пародия е това? Отгоре на всичко аз намирам, че римуването на думата “година” води до твърде опасни инсинуации, както вече споменах, с “яка гърбина”, с “чужбина”, със “сланина”, с “родина”, с “помина”, “отмина”, “замина” и т.н.

А какво да кажем за текста, който се пее в пиринския край:

“Отвори порти домакине,
… сме поминале прему тиквена лоза
се скина лозата
останахме половина войската”.

Ако това е намек за силата на нашата армия, аз оставям на присъстващите да извадят своите заключения.

Но нека сега обърна внимание на самия жест, който е направо удряне по гърба. Аз не зная какво вие виждате в този жест, но аз смятам, че в наше време той е пряко, досадно и некрасиво подмятане за известни прояви по време на култа към личността. Удрянето по гърба, при това с недобре окастрена дрянова пръчка, е, малко или много, израз или напомняне за грубата реалност на живота. Но не нашата реалност, другарки и другари, а тази, която ние отдавна сме осъдили. Някои твърдят, че това е обичай за здраве. Но аз ви питам кой бие за здраве? Това е перверзията на езическите времена, преминала по-късно и усвоена от християнската религия. Но тя е чужда нам, дори ако е съпроводена с най-добри чувства, които безспорно изразяват лицата на пионерчетата, когато сурвакат партийните ръководители.

Друг широко разпространен днес обичай при празнуването на нашата Нова година е питката или баницата с късметите, която необяснимата сантименталност на много наши другари е прекопирала направо от християнската Коледа. Всеки знае, че това е обичай за Бъдни вечер, който ние, така да се каже, присадихме на Новата година. Тежко ни от такова осъвременяване. Без да влизам в големи подробности, аз искам да изтъкна, че цялата тази история с разиграване на късмети на Нова година е дълбоко противна, чужда и дори вражеска на нашия реалистичен подход, на нашето планово мислене, на нашето светло и непоколебимо отношение към бъдещето. Как поставяте заедно баницата с късметите и, да кажем, плана на петилетката? От този новогодишен хазарт следват само несигурност, фатализъм и дори песимизъм. Защото не е въпросът, другари, за този, комуто ще се падне парата, а за онези, на които тя няма да се падне! Пък и защо парá? Парите не решават нищо у нас, парите са просто разменно средство и нищо повече! Каква жестока несъвместимост между най-важния атрибут на капиталистическия свят и нашата действителност! Някой бе предложил да заменим парата със сърп и чук, друг – с петолъчка, а трети – с куршум. Според мене заслужава да се помисли по това, ако решим да се придържаме до тази глупава игра. Все пак струва ми се, че ще има затруднения, ако трябва да се замесват сърп и чук.

Но по принцип тая баница с късметите, с всичките й късмети е израз на допотопно суеверие, което ние в същото време упорито се опитваме да разпръснем. Нищо в нашия живот не е случайно. Всичко е обмислено, планирано, целенасочено, обосновано, необходимо. Тогава откъде накъде ще запълваме нашата Нова година с такава суеверна пошльотина. При това заимствана от Коледата.

Другари и другарки, аз мога да изброя цял списък от неприемливи и обидни за нашето съвремие обичаи и ритуали, които са чужди по дух и по форма на нас комунистите. Нашето бъдеще не е и не може да бъде определяно от баница с късмети, колкото и вкусна да е тази баница.

Посочените от мен два примера са достатъчно убедителни, за да демонстрират несъвместимостта на подобно наследство и преди всичко необходимостта от въвеждането на наши, истински ритуали и обичаи.

Нека пак се върнем на сурвакането на държавните ръководители. Обидно е, другарки и другари, че преди години деца сурвакаха Негово Величество царя, а днес сурвакат първия секретар на партията. Вие разбирате неволното сравнение, което буквално се натрапва и ни поставя в доста неудобно положение. Аз смятам, че сурвакането сега е чиста подигравка с наши изтъкнати другари, които нямат нищо общо с царе и монархия. Без съмнение ние трябва да имаме ритуал за приветстване на Нова година на нашите ръководители, чрез който да се подчертае тяхната роля и значение в нашия живот. Това би могло да стане, например, чрез трудов жест. Защо, например, да нямаме Новогодишно лъскане на обувките на първия ръководител. Представете си дузина пионерчета, въоръжени с червени кадифета и пеейки песента “И вървим, вървим нататък” ритуално, изреждайки се едно друго, символично лъскат обувките на първия секретар. Това е израз и на любов, и на трудов жест, и на уважение. Какъв контраст с удрянето по гърба. Или пък ако лъскането на обувки ви се вижда прекалено конкретно, тогава може да се прибегне до ритуал на “даряването”. Защо Новата година да не е и ден за правене на подарък на нашите ръководители? Ние бихме могли да помислим за много интересни подаръци!

Вместо баницата с късметите аз предлагам, ако искаме да спазим все пак игровия характер на обичая – да въведем нещо съвсем съвременно. Какво бихте казали например за следната идея. Всички присъстващи, които са се събрали за посрещането на Нова година, пишат тайно един от друг доноси всеки за всекиго и ги пускат в обща торба, анонимно. След Новата година торбата се отваря и всеки донос се прочита на глас, като присъстващите се опитват да познаят за кого се отнася. Играта се печели от този, който познае най-много доноси. Аз вярвам, че в тази игра има голям смисъл, тя е напълно реалистична и същевременно твърдо занимателна. Абсолютно в духа на времето. Между другото може да се окаже и доста полезна игра.

Що се отнася до песните и текстовете им, аз мисля, че нашите поети и композитори са в състояние да заменят тази “сурва, сурва” с нещо далеч по-подходящо и по-смислено. Те имат такъв богат опит, че без съмнение ще напишат чудесни новогодишни песни. Но ако случайно те не се справят с възложената задача, аз имам едно предложение. Вместо цяла песен с текст ние можем да възприемем само един звук. Точно на връх Нова година, за да подчертаем нашата вярност към партията, правителството и Съветския съюз, аз предлагам всички празнуващи да излязат на балконите и на улиците си и да се присъединят към нашите радиозаглушителни станции. В продължение на около три минути всеки гражданин трябва да възпроизведе звука:

“Бххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххт!”

Сам по себе си този звук означава високосъзнателно, партиотично, интернационално, социалистическо и непреклонно отношение към партия, родина и врагове.

Представете си само тези три минути, в които близо 9 милиона души единодушно и единогласно извикват:

“Бхххххххххххххххххххххт!”

Аз мисля, че това ще бъде най-триумфално начало на Новата година и ще звучи като най-силната и съдържателна новогодишна песен.

Това са само някои идеи за осъвременяване отпразнуването на Новата година, които идеи аз вярвам ще намерят добър отклик у всички нас, другари и другарки, и че вие ще предпочетете този чудесен звук “Бххххххххт” пред старото, износеното, суеверното, фаталистичното, баналното и отживяло времето си:

“ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА”.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга Анкета и сборникът с разкази Между деня и нощта. През следващата 1962 г. излиза романът Мъже, който получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите Победителите на Аякс, Портретът на моя двойник и Жените на Варшава, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман Покривът. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа”. През август 1974 г. неговата пиеса „Архангел Михаил” печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат Есета и Задочни репортажи за България. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Източник: Портал Култура