Удобни са, но да не ги надценяваме. С тях не решаваме системни проблеми

Започвам да имам все по-сериозни подозрения, че ако се изкача на някой висок хълм в планината и извикам: Ехоооо, в отговор ще чуя: Славиииии Бинеееев.

Вероятно на пръстите на едната ми ръка останаха политици, интелектуалци, писатели, артисти, медийни авторитети, които да не са дали мнението си по казуса „Бинев“ с различни нюанси на емоционалност и възмущение.

Ако от друга страна преброим материалите, посветени на бюджета за следващата година, на „Южен поток“ или посещението на премиера в Брюксел (събития, които се случват по същото време като одисеята с Бинев) и тези на тема "все още председателя на комисията по култура и медии на НС", вероятно вторите ще имат предимство с пъти. И то по една съвсем проста причина – да се обсъжда Слави Бинев е лесно. Той е една голяма, ярка, шумна, дразнеща и затова лесна за уцелване мишена, която трудно се пропуска.

Да го анализираш – с елемент на насмешка и чувство за превъзходство – е правилен и печеливш ход. Винаги е в десетката.

Всъщност лесните лишени, които си набелязваме като медии, като анализатори, като изразители на мнение привидно са твърде различни, но имат някои общи характеристики.

Пълния текст можете да прочетете ТУК.