Българският преход е нещастен, защото не е прекъсната пъпната връв със старата власт

Напоследък мнозина признават, че преходът е грешка. Признават го дори хора, които са заемали ключови позиции. След като смятат така, нека разкажат къде са сбъркали и да не премълчават участието, съветите или режисурата на хора, които биха събудили неприязън у зрителите.
Твърдите, че българският преход е нещастен, защото не е прекъсната пъпната връв със старата власт. Наскоро по БНТ бе показан филм за прехода, според който и България, и хората, които живеят тук, са една голяма грешка. Успя ли българската документалистика да осмисли случилото се?
Преди години само допусках мисълта, че не всичко е наред с прехода. Казвах си, че може би греша, че нямам достатъчно информация. Напоследък обаче мнозина започнаха да признават, че всъщност преходът е грешка. Признават го дори хора, които са заемали ключови позиции, които са така да се каже строителите на нова България и са знаели какво правят. След като те смятат, че преходът е грешка, би трябвало да разкажат къде са сбъркали. Сега всички пишат и разказват митове и легенди, разбиват едни митове и създават други. Единственото спасение – за да може човек да се оправи в тази джунгла от митове и легенди, – е всеки, който реши да разказва, да бъде така добър да признае и авторството на митовете, които сам е създал, тоест като разказва нещо, да не премълчава ключови детайли. Да не премълчава участието, съветите, консултациите или режисурата на хора, които биха събудили неприязън у зрителите и биха ни помогнали да разберем, че този наш преход е режисиран от сили, които би трябвало отдавна да сме забравили. Това, което казвам, е – има ли например Андрей Луканов ключово участие в създаването на т. нар. демократична опозиция. Той не бил създал СДС! Но е участвал в създаването му. От всички материали, които познавам, от интервютата, които съм правила, се оказва, че той наистина има ключово участие. Тогава нека тези, които са участвали в онези събития, да разкажат докъде и колко са използвали съветите на хора от миналото ни. Искам да кажа, че на нас ни се губят възлови детайли. Например, филмът „Приключено по давност” разказва за едно основно събитие – подпалването на Партийния дом, – за което продължавам да твърдя, че е ключово, но което се неглижира и премълчава. Има хора обаче, които знаят какво точно се е случило.

Какво успя и какво не успя да разкаже за прехода българската документалистика?

Да, този въпрос е интересен. Най-напред искам да кажа, че българската документалистика преди 10 ноември беше много силна. Преди няколко години Малина Томова организира в кино „Одеон” прожекцията на филми, направени през последните години преди 10 ноември. Всички, които гледаха тези филми, признаха, че те са много силни, че сякаш са направени от един човек. През онези години ние не се опитвахме да подложим крак на другия, не се борехме кой ще получи субсидия. Имаше вълна от млади и силни със своята позиция хора, които искаха да разкажат за времето, в което живеем. За всички ни беше ясно, че нещо не е наред, филмите са запечатали това време, начина ни на мислене. Искаш ли да се върнеш в онова време, гледай тези филми и ще разбереш неща, които няма как да се преразкажат. Аз гледах тези филми с голяма радост и си дадох сметка какво значи в една кинематография да има отбор. Ние отдавна сме загърбили това, нямаме отбор, има някакви индивидуални играчи, които ходят по фестивали и т.н. Фестивалите, разбира се, са нещо важно, но това, с което се занимаваме, е кауза. Ние използваме парите на данъкоплатеца и трябва да сме изпълнени със съзнанието, че ни е дадена възможност да не ходим всеки ден на работа, а да потъваме в библиотеки и архиви, за да можем да научим някакви неща и да ги разкажем на другите. Ние сме така да се каже просветители, длъжни сме да разкажем това, до което сме стигнали. Това е кауза, ценностна система и онези млади хора тогава имаха съзнанието за това.

И какво се промени след 10 ноември? Отборът се разпадна?

Струва ми се, че да, но в началото не си давах сметка за това. Имам един филм – „Пантеон”, който бе направен през 1987 г. Той беше ядосал много хората от ЦК и разни функционери на високи постове. Филмът разказва за група младежи, които са деца на директори и партийни функционери и които се събират периодично около Пантеона в Бургас и го разбиват като изтръгват буквите от плочите, на които са изписани имената на загиналите, за да си правят олово за въдиците. Имаше забрана да се прави този филм и всъщност филмът разказва защо не бива да бъде направен – нашите колеги от Свободна Европа само това чакали – да видят този филм и да питат това ли била нашата младеж и пр. И понеже преди да бъде спряна работата, аз бях снимала част от материала, Художественият съвет на студията се събра, за да обсъди заснетото и да реши какво да правим оттук нататък. И всъщност това е филмът – първата част е заснетият материал, а втората част е коментарът. Та във втората част се стига до извода, че обществото е кастово, че то е болно, че правосъдната система не е еднаква за всички. Това последното бе изречено от Тони Андрейков, известният наш кинокритик, и звучеше особено скандално. Този филм бе излъчен сега в рамките на кампанията „25 години свободна България”. Реакцията на всички, които го гледаха бе, че макар и направен преди 26 години, той е изцяло актуален, звучи така все едно е направен за днешното време. Публиката реагираше на същите места, на които реагираше и тогавашната публика. Този филм не е остарял. Но това не бе похвала за мен, то ме натъжи, натъжи и хората от моето поколение, които дойдоха да го гледат, защото доказва, че ако има някаква промяна, тя не  е към по-добро – ако във филма се казва, че сме кастово общество, то сега можем да кажем, че сме супер кастово общество, ако тогава сме казвали, че правосъдната ни система не е еднаква за всички, сега повечето от нас си задават въпроса има ли изобщо правосъдна система в България. Може би в някаква степен икономически нещата са се променили, човек като прави сравнение и гледа филмите с празни витрини и сърдити продавачки си дава сметка за това, но иначе по отношение на манталитета и морала не сме направили голяма крачка. Това е тъжното за мен.



Кои са според вас важните теми на прехода, които българската документалистика все още не е разказала?

Например темата на този филм, който исках да направя сега – филм за атентата срещу Ахмед Доган със заглавие „Покушението”. Всъщност атентатът е само поводът. Искаше ми се това да е третата част от една поредица. Ако приемем, че първият филм е за Трайчо Костов, за процесите след 9 септември, за това как приемаме съветския модел и минаваме на пълно подчинение, че втората част е филмът за пожара в Партийния дом, третото беше това – още едно събитие, което просто отминава и се забравя. Точно фокусирането върху тази тема според мен означава да пренапишеш историята на прехода. Това исках да направя.

Как бихте я пренаписала?

Е-е-е-е, как. За това се прави филм, не можеш да го разкажеш.

Разкажете какво се случи с този проект, казвате „исках” да го направя. Комисията за документално кино отхвърли проекта ви, защо?

Случи се това, че тази комисия от девет души обсъди проекта за около 8-9 минути. Аз съм участвала в подобни комисии и знам какво става зад кулисите, каква огромна борба на кръгове и кръгчета има. На мен също са се опитвали да ми въздействат и понякога е въпрос на характер да устоиш. Казвала съм неведнъж, че ще бъдем на този хал до момента, в който всички ние не решим, че ще се държим честно и почтено и няма да влизаме в договорки. Дотогава ще се появяват хора, които ще оспорват решенията на комисиите, ще ходим по съдилища, ще бъдат спирани субсидии, ще вървят преписки, изпълнени с омраза. Основното, което личи от записа на това обсъждане, е страх. Страх, че такъв филм не може да бъде направен, че няма гаранции за достъп до информация. Ама аз не съм имала такива гаранции за двата си ключови филма – филма за Трайчо Костов и филма за пожара – но съм стигнала до информацията. Как съм стигнала – аз си знам, но съм го направила. Учудвам се понякога на моите колеги. Ако те нямат кураж да направят такова нещо, а виждат, че другият го има, ами да му дадат едно рамо. Ако не друго, просто да му стискат палци, понякога и това върши работа.

Когато започнах филма за Трайчо Костов, веднъж в коридорите на киноцентъра ме спря Бинка Желязкова. С нея не бяхме близки, може би това бе един от малкото случаи, когато сме разговаряли. Тя ми каза: „Мойто момиче, разбрах, че искаш да правиш филм за Трайчо Костов. Никога няма да можеш да разкажеш истината, откажи се”. Каза ми го приятелски. Аз не се отказах. Когато направих филма, го показах на един фестивал, мислейки си: „Ще бъде страхотно, те ще научат много неща”, защото във филма имаше неща, които никой не беше виждал – бях успяла да стигна до необработените архиви от процеса срещу Трайчо Костов. След като го показах обаче, колегите започнаха да ме отбягват. Единствената организация, която го забеляза, беше организацията на жените в киното, начело с Бинка Желязкова. Те ми дадоха сребърна гривна с надпис и казаха: „Браво, браво!”. След това показах филма във Военния клуб, където всъщност е проведен процесът срещу Трайчо Костов. Събраха се страшно много хора. Казах си: „Сега вече ще го забележат” – бе лятото на 1991 г. Нападнаха ме всички – и сини, и червени. Тогава живеехме в атмосфера на митинги и лозунги и всички очакваха филм, който да запратят в лицето на опонента си. А пък този филм не бе направен така. Аз не исках да крещя по площадите, просто исках да разбера. И си мислех, че те също искат да разберат. Последва страхотна атака. Една госпожа написа унищожителна рецензия и заяви, че не съм на нивото на политическия момент. Пуснаха филма по телевизията след седем или осем години, в 12 часа през нощта. А той разказва за нещо, което децата трябва да учат в училище. След прожекцията на „Пантеон” едно момиче дойде при мен и ми каза: „Много ви благодаря, задавала съм въпроси на мама и татко, но те не ми казаха нищо. Сега като гледах филма, започнах да осъзнавам някои неща”. Ами нали животът ни е щафета. Взимаш от предишните, правиш нещо, предаваш го на следващите. Тази омраза, която ни обсебва днес, която е обсебила и киносредите, е много оскърбителна. Вижте какво се случи с Георги Дюлгеров. Ние всичките сме се учили от него. Може „Козелът” да не е добър филм, може да имаш много възражения, но не можеш да излизаш с проклятия. Ами нали той е нашият учител. Аз съм от първите му ученици. Този човек беше всеотдаен, той беше с нас денонощно, той ни въведе в българската литература, в киното, учеше ни как да правим анализи. Не само нас, няколко поколения. Не можеш да заплюеш учителя си. Можеш да бъдеш критичен, но не можеш да проклинаш. Това е чудовищно. Ето ви отговор на въпроса дали сме отбор или не.

Сега по повод „Покушението”. Част от хората в тази комисия са професионалисти и разбират за какво става дума, разбират какво може да се получи. И тези няколко души дадоха високи оценки. Друга част дадоха по-ниски оценки, така че в крайна сметка филмът не можа да пробие. Парадоксът е, че високата оценка, например, на Екатерина Томова се елиминира от ниската оценка на проф. Златимир Коларов, който е… доктор по остеопороза. Аз не съм сигурна дали този доктор е гледал мои филми и не знам какво прави той в тази комисия.

Поисках от членовете на комисията да се аргументират за решението си. Аз също съм участвала в подобни комисии, отхвърляла съм проекти и съм писала подробна аргументация защо ги отхвърлям. Когато има аргументи, може да стане и смислен дебат. Това е необходимо, то означава, че мислим за киното като за културен процес. Неудобно ми е да ви кажа каква е културната ни политика днес. В това време, в което гъмжи от проблеми, хората искат да знаят защо – защо се случи това с КТБ, каква е ролята на ДПС. Всичко това го има в този сценарий и аз съм абсолютно сигурна, че интересът към него щеше да е много голям. Ти обаче го отхвърляш и правиш портрети, пускаш филми, които няма да ти създадат неприятности. Това е печалната истина. Това е голямата разлика с онези хора, които бяхме тогава, които не се плашехме. Сега при обсъждането на проекта за филма „Покушението” Иван Дечев казва нещо много точно: „Този сценарий е все едно да си сложиш двата пръста в контакта”. Това важеше за всички онези хора преди 10 ноември, които правеха тъкмо това – слагаха си двата пръста в контакта. И затова тези филми ще останат. Сега правя непрекъснато някакви опити да пуснем тези филми във връзка с инициативата „25 години свободна България”. Нека най-после започнем да разказваме. Има какво да се покаже. Защо е толкова трудно да покажеш един смислен филм. Миналата година ми казаха, че за да излъчат по БНТ „Приключено по давност” отново, трябва да преседя няколко часа пред кабинета на Вяра Анкова. Защо трябва да седя пред кабинета й, това не е ли обща кауза?

По какво си приличат протестът от лятото на 1990 г. и летният протест през 2013 г.?

По-скоро има разлики. Тогава всички бяхме обхванати от заразителен ентусиазъм, от вярата, че ето най-после нещо свърши, наистина се срути някаква стена и ние като че ли тръгнахме по някакъв широк друм. Никога няма да забравя големия протест на Орлов мост. Докато снимахме, тръгнах да се разходя и вървях почти до „Плиска”. Казах си: „Господи, какви щастливи лица!”. Никога не бях виждала такова нещо, хора, които изобщо не се познават се поздравяваха и се прегръщаха.

Това нямаше ли го през 2013 г.?

Имаше го, но не беше такова. Онова беше масово. Целият български народ бе излязъл по балконите. И как постепенно тази енергия започна да изтича. Познавам много хора отпреди 10 ноември, които след това влязоха в политиката и направиха кариера, знам какви бяха преди това и какви станаха после. Много от тях носят огромна вина затова, че тази съзидателна енергия си отиде. После пасиансът започна да излиза, оказа се, че тя работата не била толкова проста. Оказа се, че освен да си говорят с нас те са ходили на едни места да се споразумяват. Тази тема не е разработена. Някои разказват, но и много премълчават и нещо все остава недоизказано. Но ние трябва да бъдем като хирурзите. Вижда се, че нещо не е в ред, болният бере душа. Дайте да видим какво му е, какви са причините. Но как да стане това, като сме се оплели в кръгове и кръгчета? Някои от тези хора, които някога бяха мои приятели, с които бяхме равни, сега вече са бизнесмени. И когато им казваш: „Ама тогава…”, те ти отговарят: „Като си бил луд, правил си го. Какво ме интересува това, сега имам друг бизнес”.

Твърдите, че все още не знаем как е създаден Русенският комитет за екологична защита на града.

Това е дълъг разговор. Аз ще разкажа за неговото създаване, ще разкажа какво точно се случи благодарение на младите филмови дейци. Написах текст(1), в който разказвам как се стигна до създаването на този комитет и как той беше употребен. Защо не се състоя и живя само една нощ. И тук става дума за характери. Защото в крайна сметка целият ни преход опира до това. Таланти много, но характери няма. Не че нямахме познание, някои дори имаха много сериозни познания. Става дума и за характери, за това да можеш да устоиш на едно предложение, да можеш да си загърбиш самолюбието и да избереш непечелившата като че ли позиция. Целият ми живот се състои от откази. Можех да направя нелоша политическа кариера. Преди 10 ноември ме молиха да стана секретар на Вузовския комитет на ВИТИЗ. Обработваха ме цяла година, бяха ме избрали. Отказах. Пак преди 10 ноември ми предложиха да направя филм с бюджет от един милион лева, който щеше да дойде направо от ЦК. Отказах. Казах, че предпочитам никога повече да не правя кино, отколкото да вляза в тази игра. След 10 ноември ми предложиха да стана директор на една студия. Отказах. Казах си, че ще вървя по моята пътека. Смятам, че в този живот човек трябва да се научи да отказва.

Имате ли все пак надежда, че един ден истината за прехода ще бъде разказана?

В един мой филм Иван Кръстев казва, че това става, когато децата започнат да питат родителите си: „А ти къде беше по това време?”. Тук отдавна трябваше да започнат да питат. И ние трябва да излезем и да кажем истината честно, без някакви алибита. Бъркал си, ами като си бъркал, кажи, че си сбъркал, заблуждавал си се, главата ти е била пълна с какви ли не неща. Главите на всички ни бяха напълнени, ние бяхме обработени, знам го по себе си. И аз съм била като всички останали. Струвало ми е страшни усилия да разбия железобетонните блокове в главата си и да кажа: „О, да, най-после вече разбирам!”. Разбираш, че аксиомите, постулатите са били сбъркани. Вярваш в нещо, виждаш една сграда, но се оказва, че основите й са гнили. Стигни до това, промени го. Ако трябва да срутиш цялата сграда, срути я. Но ще имаш този опит, ще прогледнеш и тогава много неща ще започнат да ти стават ясни. Когато започнах да проглеждам, тогава си дадох дума, че най-важното е това, до което съм стигнала, и понеже много малко хора могат да стигнат до него, аз съм длъжна да го разкажа на останалите. Това, което прочетох в архивите на Партийния дом, трябваше да разкажа на останалите. И го разказах.



Сега на вашия въпрос – дали вярвам. Вярвам. Много ми се искаше да направя този филм за опита за покушение като част от моята трилогия за моралното съсипване на един народ. Даже си мисля, че не е важно дали аз ще го направя, важното е да бъде направен. Може да не е сега, може да е след години, но ще бъде направен. Колко години след процеса срещу Трайчо Костов направих филма за него – повече от 40 години.

Имаше един виден  функционер на Комунистическата партия, с когото се запознах, докато четох делото за пожара в Партийния дом. В папките, между другото, има доказателства за истинските автори на палежа. И там, сред множеството свидетелства, попаднах на свидетелството на този човек. Преди това допусках, че този пожар не е случаен, но едва неговото свидетелство ми потвърди тази хипотеза. Поисках да го снимам. Първоначално той реагира остро, каза: „Не, не трябва да се прави този филм”, но накрая се съгласи. Той е вътре във филма. Когато отидох да го поканя за прожекцията, бях със свито сърце, очаквах да ме нахока. Вече имах подобен опит след филма за Трайчо Костов. Той обаче ме посрещна много ведро: „О, да, разбира се, ще дойда. Аз бях против да се прави този филм, но е добре, че го направихте. Нали вие направихте и филма за Трайчо Костов? Добре, че го направихте, виждате ли, толкова години и никой не е посегнал към тази тема”.

И сега си казвам, ако аз не направя този филм, ще дойдат други хора и ще го направят. Има архиви, има живи хора, има на какво да се стъпи. Вярвам в това, че щафетата ще бъде предадена. Освен това покрай филма „Приключено по давност” ми се върна вярата в това колко хубави хора има в България. Дълго време не пускаха филма. Като видях, че няма да го пуснат, си казах: „Така или иначе няма да забогатея, все ще имам някакви пари да си изпълня договора пред Филмовия център” и на 9 ноември 2009 г. се обадих и казах, че вдигам ембаргото. По случай годишнината от 10 ноември го пуснах в интернет, защото много хора искаха да го видят. И тук започна нещо невероятно. Имам цял том с  коментари. Например един философ от Пловдив разказва, че изтеглил филма и го гледал, после си легнал, но не можал да заспи, станал и започнал да пише: „Може би  направих нещо нередно, като изтеглих филма. Може би ще отида в затвора. Гледайте този филм! Да бъдем повече в затвора!“. Друг човек пък пише, че макар да не обичал българското кино, изтеглил филма и го гледал: „Три часа. Реших, че ще заспя още на първия час, те българските филми са такива. Не заспах. Легнах си, станах сутринта и преди работа го гледах втори път, а като се върнах от работа седнах отново и го изгледах за трети път – този път заедно с майка ми”. След което започва един анализ на филма. И си казваш, че има смисъл, че си посял някаква семчица в главите на хората. Задачата на този филм беше не да дава рецепти, не да обяснява и да философства, дори не да разказва, а да остави зрителят сам да прецени всеки един от участниците във филма – кой как се държи, как говори – и сам да стигне до истината. Съвсем съзнателно изрязвах всичко, с което можех да правя внушения и манипулации, за да може зрителят да бъде творецът на този филм. Този филм няма смисъл, ако липсва партньорството на зрителя.

Малина Петрова е родена в Бургас през 1950 г. През 1978 г. завършва  ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” със специалност кинорежисура. Автор на филмите: Виновни няма (1986), Пантеон (1987), Сърцето умира последно (1991), Балкански уроци по история (1999), Духът и камъните (2006), Приключено по давност (2009), Заличаване (2012) и др.

Източник: Kultura.bg