Или моята позиция от далечната 1991 година

"За съществуването на СЦЕНАРИЯ започнах да се досещам през лятото на 1989 година. Тогава в България “дисидентите” бяха започнали да никнат като гъби след дъжд. С наближаването на Екофорума напрежението нарастваше, активността на “първите” – също. Странно, но отношението на службите на Държавна сигурност към тях бе различно. Такъв извод си правех от новините, които слушах по радио “Свободна Европа”.Едни бяха изгонени за броени часове от страната, а други спокойно разнасяха петиции, подписки и обръщения. Сега разбирам, че е имало и трети - привиквани на специални “разговори”. Четвърти прекараха по няколко месеца в затвора. Пети проглушиха света, че си връщат червените партийни билети. Толкова много храброст, събрана в нашето отечество любезно, не беше за вярване.
Спомням си как много бързо изтече времето ми определено за “изказване”, когато на едно от паметните събрания на “Екогласност” в кино “Д-р Петър Берон” се опитах да прескоча екологическата тема и да заговоря за политическия труп на Живков и комунизма. Не знаех, че ще има 10 ноември, но знаех, че отнякъде трябва да се започне. Мисля, че същото тогава мислеха и чувстваха хиляди хора в България. Моето начало бе словото. В залата настана суматоха, агентурата започна да подвиква, свири и съска, а нашите “опозиционери” просто ми отнеха думата. След случилото се пред “Кристал” с недоумение разбрах, че децата на някои от първите комунисти на България изведнъж започват да растат като “най-големите” борци против комунизма. Всъщност започвало е правенето на “новите биографии”, на изпирането на миналото. Та защо ли не – бащите строяха комунизма, а децата – демокрацията. Започна да се разпада Независимото дружество за защита правата на човека. Антикомунисти като Илия Минев бяха изолирани, за да излязат напред шмекери и сътрудници на Държавна сигурност.
Започна “кръглата маса”, в която опозицията много често изпадаше в ролята на жалбописец. Цел на политическия диалог стана взаимното договаряне, споразумението на всяка цена, а вълшебната дума консенсус късаше нервите на всеки нормален човек. Лека-полека комунистическата партия се изправяше и демонстрираше не срам и покаяние, а нагло самодоволство и самочувствие. И обратно – претъпкан с внедрени ченгета от посредствения шесташко-провокативен тип, СДС се раздираше от противоречия. Независимо, че съюзът имаше структурата на коалиция на практика много от решенията се вземаха в тесен кръг, задкулисно, главно от ръководствата на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и “Екогласност”. Разбира се, имаше и блестящи моменти на едно достойно, истински опозиционно поведение. Но това бяха по-скоро индивидуални бунтове, които след това ръководството критикуваше заради тяхната несъгласуваност. Именно липсата на единно колективно антикомунистическо действие и подмяната му с полустъпки и полуистини дразнеше честните хора в България, които искаха и искат реална , а не нагласена промяна. Не случайно много от лидерите на двете споменати организации извървяха крачките към БСП и под една или друга форма станаха част от нейния политически сценарий – някои дори и депутати от “левицата”.
Докато вярвах и мислех, че двигател на демокрацията трябва да бъдат главно хората, които при комунизма бяха безпартийни, които не направиха компромис със съвестта си, дори това да им е коствало трудности и лични жертви в живота, то други “лидери” на СДС и тогава и до ден днешен, обслужват точно противоположния възглед – за тях демокрацията е като ракета носител на бивши членове на БКП, на бивши партийни секретари, на сътрудници и служители на Държавна сигурност. Така редица служители на комунистическата държавна сигурност станаха служители на “демократичната държавна сигурност” и отново се разположиха главно по върховете на държавата. В демократичните среди неудобни станахме тези, които нямахме “щастието” да бъдем от комунистически фамилии, които не бяхме членове на БКП, които просто искахме истинска промяна, а не подмяна на истината с нова лъжа. Не е трудно да прогнозирам, че в същите демократични среди връх ще вземат за съжаление точно излезлите от люпилнята на “партията-кърмилница” дейци. Не е трудно и да се досетя, че именно те ще направят всичко възможно да провокират, да ерозират СДС отвътре, докато си направят “своето СДС”, по техен образ и подобие. Постепенно техни първи душеприказчици ще станат хората на крадените пари, бивши комсомолско-партийни величия, които в момента вече перат парите на бившите централен и окръжни комитети на партията, на задграничните търговски дружества. Техни “социолози” и “политолози” ние - от некомунистическите среди, също нямаме шанса да бъдем – анализите сигурно ще ги правят точно тези, които сега най-много храчат срещу демокрацията и обграждат с грижи “новородената” социалистическа партия. Не е трудно да прогнозирам, че сигурно ще бъде така – таткото бил партиен идеолог или работник на “тихия фронт” в борбата срещу “световния империализъм”, а днес синът с няколко купешки теории в джоба, гради имиджа на удобните за ползуване демократични сили.
Разбира се, аз не знам, какво точно предвижда Сценария за днес, за утре. Но истината е, че здраво се работи по осъществяването му, а това означава една мекушава, интелигентски бъбрива, но и интелигентски пасивна опозиция. Предвижда превръщането на нерешителността в теория за “мирен преход”. Предвижда поцелуйковщина. Предвижда дискредитиране на тези, които започват да се досещат. И още – илюзия за промяна и тотално ограбване на малкото останало ни национално и човешко достойнство. Не съм ясновидец и не мога да кажа, какво предвижда още Сценария – дали приемането на удобна за БСП конституция или обратното – саботиране на парламента и неприемане на конституция. Може би и едното и другото е приемливо за Сценария. Но и не мога да прикрия своята тревога, че постепенно ПРОМЯНАТА СЕ ТРАНСФОРМИРА В ПОДМЯНА. Подменят се демократични ценности около които наивно си мислех, че демократичната общност се е обединила. Изплуват тъмни образи от вчерашния ден, за които единствената цел е да преутвърдят своята вчерашна власт чрез властта на парите. До тях застават тези, които са готови да ги обслужат, за да натрупат и те своето. В преследването на тази цел умира моралът на демокрацията. И все пак - Сценарият е предвидил много, но не и всичко. И може да бъде нарушен. 07 април 1991 г.", написа Александър Йорданов в личната си страница в социалната мрежа Фейсбук.