Ежедневно: с нихилизма си, с етикетите и поставянето под общ знаменател

Тази нощ във Варна почина дете. Бито, хапано, насилвано от баща си пеленаче. Страшно и зловещо. Стискаме очи от ужас, четейки новината, гади ни се, като я чуваме по телевизията, цъкаме с език възмутено и искаме най-тежко наказание на изверга. И толкова. Нали не се случва в нашето "обкръжение". "Тези неща" стават при "онези хора". Онези, които сме загърбили, заклеймили, низвергнали.

Но не за тях и гнусливо стиснатите ни носове ми е приказката. А за другите - "нашите" деца. За тези, които ежедневно "убиваме" с нихилизма си, с етикетите и поставянето под общ знаменател.

Първо бяха абитурентските балове. Радостното очакване на зрелостниците удавихме в помия от възмущение за чалга поколението, което отглеждаме. Като заваляха снимки и фоторепортажи с разголени кифли, та целият май остана белязан от тях. Повечето от снимките бяха стари, други съвсем откровено извадени от контекста. А на практика бедните днешни абитуриенти така се бяха старали да излязат от "чалга" клишето на възрастните, че масово се бяха облекли като за новогодишна благотворителна вечеря - тежко, сериозно, не според възрастта им.

После дойдоха матурите - писък и вопъл за слабите резултатите, възмущение от образователната система, негодувание срещу зле възпитаващото общество... Не знам дали са много или малко 3000 двойки от близо 60 000 зрелостници. Знам обаче, че приятелите ми масово се похвалиха с оценките на децата си - все над 5.50 по БЕЛ. Позната учителка от местна гимназия (далеч от списъка на топ 10 на елитните средни училища) пък беше написала във фейсбук, че средният успех на класа й на зрелостния изпит по БЕЛ е 5,69. Другите класове, на които е преподавала по предмета, и те са се отчели с резултат около 5.50.

Е да, тези деца, ще кажете, са изключения (странно много на брой на фона на апокалиптичната статистика). Но вие и за тези деца си имате готова формула: Ами умни са, знаят, ама сега ги чака Терминал 2. Ще заминат да учат навън, няма да се върнат, някой друг ще ползва младите им надарени мозъци.

А да сте чули скоро нещо за тези, които се връщат? Не, само сълзливи истории на заминали и останали. И разкази от първо лице на такива, които обясняват защо никога няма да стъпят тук. Добър опит за лечение на носталгията, признавам, но не особено убедителен. Заради клишето, заради повечето анти-там при вас, в България, отколкото за-тук при нас, в лилеяната чужбина.

Така е, някои от децата ни ще заминат. Ще видят свят. Ще се съизмерят. Ще натрупат опит и знания, от които имаме огромна нужда. Някои ще останат. Други ще се върнат. Но това ще е тяхното решение. Не нашето, насадено с безброй хули, отричане на всичко българско и паталогичен нихилизъм. Това нездравословно мрънкане убива. Децата ни. Днес. И в НПК няма текст срещу подобно престъпление.