След БДЖ дойде време и през най-студения месец да се върнем на темата разпалила страстите непосредствено преди Коледа. Тогава Горанов хвана бика за рогата с опита си най-накрая да стартира пенсионната реформа – старо и доста забатачено обещание на всички. Кучетата лаят, керванът си върви. На мен да ми е спокойно, пък нека следващите на власт при желание да поемат горещия картоф.

Така разсъждаваха политиците – преди и след избори. Наивният народ им вярваше, нали (уж) не му бъркат в джоба. Ще наливаме от пусто празно за да не фалира днес НОИ, а утре? Майната му, каквото ще да става.

Изненадах се от смелостта на финансовия министър да бръкне в гнездото на осите. Там където са замесени големи интереси и много милиарди, насочени към запазване на статуквото и сегашната ситуация. Веднага се появиха добре платени недоволни, направили 2-3 смешни опита за симулиране на народно недоволство. Нищо по същество относно проблема.

Едно време ревахме, че нямало гражданско общество и то не участва в дебата. Ама за какво ни е? Какво каза то по темата? Парадоксално, но дискусията я изнесоха всички – власт и опозиция, чрез аргументи и хладен разум.

Аз, да речем, подкрепям промените, но мисля, че трябва човек да има възможност на избор. И то не само къде да се осигурява, а поне веднъж да промени решението. Старо клише е лафът, че който не работи той не греши. Това в пълна степен важи и за актуалните управленци. Но по-добре да се прави нещо, пък ако е несполучливо ще се коригира. Отколкото да си клатиш краката, чакайки нещо да те удари по главата.

Залудо работи, залудо не стой е казал народът. И аз ще се съглася напълно с мъдростта на поколенията. Ще пожелая успех на депутатите в битката за овладяване дефицита в НОИ. И много късмет – той ще им е нужен.