Предпразничната еуфория е време когато се вглеждаме в простичките нещица. Изчезват горещите политически новини, институциите хлопват кепенците, а депутати/министри се насочват към родните си места и огнища. Изведнъж обкръжаващият ни свят става някак простичък и семпъл, нуждите на обикновените българин – съвсем прагматични и далеч не толкова сложни, колкото звучат от ораторите на парламентарната трибуна при приемане на държавния бюджет да речем.
Не е много трудно да разбереш веднага какво трябва да се направи час по-скоро за над 70 процента от българските граждани. Те живеят в огромните комплекси завещани от зрелия социализъм. Но панелките не са вечни, те си имат срок, годност и живот. Бедата е, че както бяха изградени заедно, така и мандатът им приключва изведнъж. Какво правим след това? Ще изградим паралелни градове до съществуващите? Абсурд!
Саниране и ремонт – това е изходът. То, обаче, струва пари. И докато работещо семейство може да си го позволи, нашите родители с 200 лева пенсия са в пълното си право да откажат лепта в общата каса. Аргументите им са до болка правилни. Те бяха изгонени от комунистите, които им взеха бащините къщи и земя. БКП ги навря в тесните кутийки, примириха се и с това. Бачкаха като волове цял живот за мизерната пенсия, която получават сега. Няма как да продължат да дават.
Аз съм за регулирана намеса на държавата в икономиката, но в случая това е една от сферите, откъдето не бива да отстъпва. Само тя може да помогне. Това именно е разбрала министър Павлова, анонсирайки амбициозния план, според който с помощта на милиарди европари (и съдействие на правителството) ще бъде вдъхнат нов живот на панелките.
Ето това е прагматичната политика, обяснена на народен език в служба на народа. Или с други думи: политиката е проста работа за умни и честни хора.