Наскоро се навърши една година от началото на протестите, довели до прекрояване на политическата карта у нас. Бойко Борисов подаде оставка, след което се оказа единственият партиен лидер напуснал Министерски съвет с победа на последвалите избори. Дали ако кампанията не бе минала под надслова на флашки, компромати и черен пиар десницата би спечелила със самостоятелно мнозинство първото място е трудно да се каже. Може би Борисов би имал партньори за общо управление ако и други бяха минали бариерата. Като че ли нямаше да се случат юнските протести след скандалното и неудачно назначение на председател на ДАНС.

Ще каже човек, че за ГЕРБ е било по-важно да преминат през своето чистилище. Безспорно партията на Борисов и Цветанов имаше нужда от освежителни процедури, изхвърлили на политическото бунище Миро, пиарките му и етрополския „Бастаджия“. Все едно бившият премиер нарочно е програмирал „падането“ си от власт за да подготви своята партия за нова офанзива през идните години, когато следват вот след вот, а предсрочният такъв за Народно събрание май чука на вратата все по-осезаемо. С други думи партиите въртят своите игрички, но къде остана пустият народ и гражданското му общество, на което в любов се клеха политици от всички цветове и листи преди последните избори.

Ще припомня, че точно преди година протестът и неговите лидери (част от които в последствие седнаха в топли кресла и осребриха протестирането си) издигнаха като основно свое искане правото на достъп от страна на обществото до ръководните органи на основни институции в страната. Накратко казано улицата поиска пряк контакт с процеса на взимане на решения, който безспорно се нуждаеше от основен ремонт на организма и незабавна смяна на задвижващия механизъм. Уви, метафорите бледнеят пред онова получено някоко месеца по-късно. Нито мажоритарен вот, нито граждански квоти в ДКЕВР, нито промени в Изборния кодекс, даващи възможност на протеста да излъчи своите представители, които да имат шанс за битка срещу милионните държавни субсидии на партиите-мастодонти.

Мандатоносителят БСП и реално управляващият ДПС грубо и нагло погазиха гръмките си предизборни обещания и дадоха ясен знак, че не е луд този, който яде зелника, а онзи дето му го дава. Сиреч, не са виновни Станишев и Местан, че медиите са подкупни, а масата лесно манипулируема. Така както предрече Сокола от сараите, предупредил, че мирише на постановка, театър и предсрочни избори. А началото бе обещаващо. Мая Манолова извивaше глас в пискливо кресчендо, че мажоритарен елемент ще се въведе, че гласът на хората ще бъде чут. Какво получаваме днес? Същият, кодекс, същите правила, същият ден за размисъл, чакащ своето погазване.

Днес всички дискутират трябвало ли президента да иска референдум? При наличието на това мнозинство в Народното събрание и да иска и да не иска – все тая. Този, който трябва да тропне по масата е на улицата. Или по-скоро беше преди година. Тогава когато настоя за смяна на системата и поиска да бъде чут.

Днес БСП и ДПС не дават да се избират личности, гарантират места за партийните послушковци. А народът го няма.

Прав бе днес Емил Кошлуков да напомни, че 12 години преди Плевнелиев се е сетил да внесе законопроект за радикална смяна на избирателната система. Такава гарантираща качество на политическия материал. Май не бяхме узряли достатъчно за тази рокада. Днес Плевнелиев мисли обратното, но от протестиращия човек – гражданинът на 2013-а зависи дали си е научил урока.

Другото ще значи, че заслужаваме да сме бедни и унизени. За което сами сме си виновни. Че не сме готови да бъдем граждани, да бъдем потомци на славните „Строители на съвременна България“.