Всякакви подозрения за беззаконие само усилват покорството

Проф. Ивайло Дичев е роден на 28 март 1955 г. в София. Професор е по културна антропология в СУ „Св. Кл. Охридски”, преподава във Франция, САЩ и други страни. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Пише разкази, романи, есета. Носител е на наградите за публицистика „Паница” (1999), „Черноризец Храбър” (2002) и „Димитър Пешев” (2005).
- Резултатите от местните избори препотвърдиха властта на управляващата коалиция и очертаха отсъствието на опозиционна алтернатива. Доколко това наистина осигурява политическа стабилност, проф. Дичев?
- За трети път сме в същия сюжет: народен вожд, който ликвидира партийната система и управлява в състояние на една такава патриархална аполитичност. Първо при личния режим на цар Борис (когато впрочем кметовете просто се назначават), втори път при Живков и сега при Борисов. Защо имаме тази естествена тенденция към срив на алтернативите? Основната причина е апатията, един такъв фатализъм - каквото и да стане, или ще купят изборите, или ще ги фалшифицират, или ако пък, ако случайно се промъкне някой - централната власт няма да му дава пари и ще е по-лошо. Помним тази формула от времето на Живков: всякакви подозрения за беззаконие само усилват покорството.
Другият момент е подизпълнителската душевност на българина. Повечето ни предприятия работят за външни фирми, самата ни държава харчи видимо (т.е. за пътища, за строежи) не свои пари, събрани болезнено с данъци, а европейски фондове. Борис работеше за Германия, а Живков представляваше у нас СССР. Ако центровете за вземане на решения не са тук, каква политика? Основното е нашите първенци да са приети в Цариград, та белким извоюват някакви привилегии.
- Стабилна ли е такава власт?
- Ами вижте Живков - сред най-дълголетните комунистически лидери, и то без чудовищните насилия на други такива режими. Борисов има съвсем точно усещане за тукашната реалност, успява да внуши на хората, че контролира нещата. Докато в други формации се карат и цепят, той някак успява мигновено да ликвидира опозицията, дисидентстващите сами си подават оставката и мълчат пред медиите. Как го прави, с какво ги държи - ще научим някой ден от историците. Но за българското гражданство караниците там горе са най-мъчителното нещо, затова така обичат персонализацията на политическия процес - "аз им казах", "аз им дадох", "аз наказах". Живков беше същият феномен, а пък монархът си е това по дефиниция. Целият хаос, в който живеем, има едно лице, един подпис. Това успокоява.
- Доколко стагнацията на ЕС по бежанската криза, резултатите от изборите в Турция и в Полша, дори оставката на премиера Понта в Румъния подклаждат и в България страховете от резки движения и издигат на пиедестал политическата стабилност?
- Забележете вълната от деснопатерналистки партии, която залива Европа, а и света. Турция и Полша: много консервативни, антиевропейски в смисъл "ние тук си знаем по-добре", войнствени и готови да прекрачат отвъд приетите демократични норми. Нека припомня една фраза на Ердоган отпреди десетина години: "Демокрацията е като трамвай - когато стигнеш спирката си, слизаш." Добавяме подкрепа на големите компании, в полза на които се прави неолиберално законодателство, но заедно с това - един социален популизъм, с който се купуват масите. „Закон и справедливост“ в Полша е много по-лява от нашата БСП в социалните си обещания, Партията на справедливостта и развитието в Турция (забележете заглавието, отново "справедливост"!) се подкрепя от армията мигранти, дошли да работят в големите метрополии и които противостоят на старата градска средна класа. Много подобна е партията на Орбан в Унгария (който каза, че имало нелиберална демокрация) - дясна до расизъм, антиевропейска, едър бизнес, ловка игра с медиите по границата на скандала, но заедно с това протекционизъм, социален популизъм, народна подкрепа. Не е различен Путин в Русия, Груевски в Македония. За Румъния - скоро ще видим, според мен и тя ще се люшне нататък. Г-н Борисов се вписва в тази вълна. Слава Богу, без антиевропейския момент - за него си е намерил подизпълнители в лицето на Патриотичния фронт и прилежащите медии.
- Какво и кого задушава най-много тази деснопатерналистка вълна?
- Налице е тотална ликвидация на лявото и маргинализиране на либералното. Основната хватка е създаването на врагове. У нас минахме през лекари убийци, корумпирани чиновници, тъпи учители, роми, които пият кръвта на честния народ... Сега истерията е около бежанците. Това, че физически у нас няма бежанци не пречи - в „Референдум“ на БНТ анкетата определяше "справянето с бежанския проблем" като втора по важност задача, съвсем малко след здравната реформа и много преди съдебната или пък бюджета. Говорим за под хиляда имигранти в момента, нали разбирате в каква степен са овладени медиите? Още не знаем как ще отиграят полицейските протести, но дигиталните маси спонтанно застанаха на страната на правителството срещу протестиращите, така че очаквам и тук успешна игра - у нас народът винаги е срещу протестиращите и на страната на властта.
Вероятно светът е станал твърде трудно управляем - вече много малко зависи от националните територии, всички на тази планета сме станали подизпълнители. Оттук нуждата някакви художествени фигури - Орбан, Борисов, Берлускони, Ердоган... - да изобразяват вярата ни, че все пак нещо може да се управлява, че има такова нещо като политическа воля и отговорност.
- На 7 ноември правителството навършва 1 година от управлението си. До следващия управленски цикъл - президентските избори, има още година. Да очакваме ли през това време по-решителен реформаторски курс - ако приемем, че напасването на коалицията и местният вот са били основна пречка за това досега?
- "Реформи" у нас означава "съкращения". Естествено те не се случват, защото никой не ги иска. На друго ниво "реформи" значи задружно обругаване на дадено съсловие. Лекари, учители, полицаи, мимоходом синодалните старци в БАН, невлезлия в ХХІ век Софийски университет. В крайна сметка никакви сериозни промени не се случват освен създаването на усещане за недоверие към едни или други групи наши съграждани. После се чудим защо майките не искат да ваксинират децата си.
- Реформите в сектора за сигурност винаги спират още на старта - при орязването на заплати и социални привилегии. Но парите при пенсиониране и размерът на отпуските ли ще доведе до ново качество в силовите ведомства?
- Не разбирам от тази тема, очевидно за всички обаче е, че секторът не работи добре. Но кой пък сектор е цъфнал и вързал у нас? Реформа, казах, не значи съкращения, хрумнали на министър Горанов между две кафета. Това беше методиката „Дянков“, чийто заместник той беше - нали помните как свърши този титан на икономическата мисъл?
Проблемът е, че парите на държавата ни са много малко - нека престанем да се гордеем с плоския данък, какъвто няма никъде в Европа, с дъмпинговия корпоративен налог и с най-ниската ставка за ДДС, намалена не за ученици или болни, а за туристически бизнесмени. Ниски данъци значи лоша полиция, лоши пътища, лошо образование и пр.
После, парите за сектора били най-много процентно в ЕС. Ами в абсолютни числа? Холандия харчи 8 пъти повече, за да охранява територия, която е 1/3 от нашата. Пушките, радарите, хеликоптерите - те струват еднакво и тук, и там, нали? Същият проблем ще възникне с изтребителите, които ще купуваме. Ще ни повтарят колко голям процент от националния продукт представляват, макар че вероятно ще са някакви евтини и втора ръка. Не казвам да харчим повече, а да не се подвеждаме от идеологическите аргументи на неолиберални мислители.
Трето, 20 заплати при уволнение, разхвърляни по 27 г. стаж, правят по по-малко от една заплата бонус годишно. Една заплата от 1000 лв., разделена на 12 месеца... и т. н. Дайте малко да успокоим популистките страсти, чак толкова много ли получават полицаите? Или вземете самото понятие за "привилегии", което дъвчем от 25 години. В целия развит свят на държавни служители част от заплащането се дава под формата на привилегии, за да бъдат те закрепени по-трайно към службата. Полицаят, който чака своите 20 заплати, ще има интерес да не бъде уволнен, да спазва задълженията си както чиновника, който има държавно жилище. Ако всичко мине кеш, той ще бъде много по-изкушен да иде при друг работодател, който предлага повече.
За легалистките аргументи срещу полицаите, че нямали право да протестират - не е много сериозно те да идват от хора, които подкрепяха протестите през 2013 г. Ами и тогава имаше масови викове тия "гамени" студенти да бъдат изметени със сила от университета и набити от същите тези полицаи. Всяко социално недоволство прекрачва малко или повече границите на закона, просто е така навсякъде по света. Демокрацията не урежда законово как се протестира; тя толерира в определени рамки трансгресивни поведения, когато става дума за граждански битки. Всеки път е конкретно.
И последно - реформата трябва да тръгне от качеството на услугата, не от икономиите на пари. Не от клинични пътеки, човеколегла, здравни пакети - а от здравния статус на едно количество хора. Ако са по-болни - повече лекари. С полицията е още по-лесно да се прецени кой как и колко е защитен. И не от финансовия министър, разбира се.
- Министър Горанов заяви, че образованието ще бъде един от двата приоритета в бюджет 2016. Вие забелязвате ли го в проекта?
- "Приоритет" е още една от тия ритуални думи като "реформа". Всичко става приоритет и накрая се обезсмисля. В образованието трябва да се мери качеството и да се дават пари не на глава ученик или студент, а според това какво е научил. А как да става това - не знаем. Когато ви кажат утре, че махат някой български автор от програмата по литература, патриотите зоват на оръжие - но зад това стои и простото обстоятелство, че някои учители трябва да загубят работата си, а учители по литература има много, по компютри - малко.
С полицаите днес е същото - ще съкратим може би раздутия личен състав, но къде ще идат хората? Опираме флуидността на пазара на труда до това колко лесно за човек е да смени работата си. Нова задача на социалната държава е да подкрепя човека в това движение - тази политика тръгна от Дания, нарекоха я "флексикюрити". Но ние, наместо да окуражаваме мобилността на работната ръка със социални мерки, продължаваме да подпомагаме самото предприятие, например крепим загиващото училище, наместо да помогнем няколкото учители да идат да работят другаде, където има нужда от тях.