Аспарух Никодимов: В първи полуфинал за КЕШ победихме Байерн само с 4:3

През 2001 година ме освободиха от ЦСКА защото съм пуснал титулярите срещу Шахтьор (Донецк), а не съм ги запазил за мача с Левски

Аспарух Никодимов навършва днес 70 години. Големият футболист и треньор на ЦСКА призна, че юбилеят му ще е скромен, като ще почерпи най-близките си хора. Ето какво разказа Паро пред „Меридиан Мач":

- Господин Никодимов, честит юбилей. Предвиждате ли го­леми празненства за 70-годишнината и къде ще бъдат те?
- Благодаря ви, чак големи няма да бъдат празненствата. Ще по­черпя в тесен кръг род­нини и приятели. В мо­мента сме в село Емона на нос Емине.

- Кога в тези 70 години сте бил най-щастлив?
- Имал съм много хубави моменти и мисля, че животът ми до­тук премина по правилния начин - като футболист, след това като треньор, а и като отношение, което аз съм имал към хората и те към мен. Два пъти бях полуфиналист в Европа - и като играч, и като треньор, имам доста шампионски титли, сребърен медал от Олимпиада.

- Кога според вас ЦСКА беше по-близо до финал?
- Срещу Интер през 1967-а бяхме по-близо. Байерн много трудно можеше да ги преодо­леем през 1982 г. Тогава получиха и помощ от съдията в реванша. В края на полувремето вместо да отсъди нака­зателен удар за нас, той призна гол за Байерн, при който Брайтнер грубо изблъска в гърба Цецо Йончев и вкара. В началото на второто полувреме им даде несъществуваща дузпа. След това вкараха от засада, стана 3:0 и това ни прекърши и загубихме с 0:4. Ние пропуснахме да взе­мем по-голям аванс в първия мач, в който победихме само с 4:3. Истината е, че не ни достигна и опит, за да преодолеем такъв голям противник.

- Разкажете ни как започнахте да играете футбол и кой ви запали по играта?
- Започнах късно с футбола. Като дете много ритах с приятели, но само из махалата. Имаше тогава квартални клубове в София. Аз играех в „Сава Михайлов" и докато станах на 16 години си бях все там. Тогава ме забеляза Серги Йоцов, извика ме и ме взе в Септември. Така още 16-годишен почнах да играя при мъжете на Септември. Не отидох в ЦСКА като войник, а малко по-рано. Това стана през май 1964-а. Тогава преминахме аз и Димитър Пенев. За „Армията" ме хареса Симолията (б.а. - Манол Манолов). Той беше треньор на ЦСКА, но ме познаваше от Септември, където работеше известно време.

- От кой отбор бяхте като дете?
- Бях славист. Баща ми много ме водеше на мачове на Славия. Гледах големи играчи, като Чоко (б.а. - Александър Васи­лев), Пешо Величков, Добромир Ташков. И техният състав, и този на Левски, и този на ЦСКА ги знаех наизуст. Сега ми е много трудно да ги запомня - много често се сменят.

- Какъв щяхте да бъдете, ако не бяхте станал футболист?
- Можеше да стана волейболист. Играех с мъжете на волейболния Септември, мисля, че тре
ньорът, който ме взе там, се казваше Митев. Той въобще не знаеше, че играя и футбол.

- Споменахте, че сте и сребърен медалист от Олимпиадата в Мексико през 1968-а. Вие сте част и от националния отбор, който две години по-късно също играе в Мексико. Защо през 1968-а играхме финал, а през 1970-та се провалихме?
- За сбърканата подготовка преди Световното в Мексико много е говорено и мисля, че всичко се знае. Лошото е, че се намесиха и учени, които развалиха работата. Няма да ги споменавам кои бяха, повечето са покойници. През 1968-а отидохме на Олимпиадата в Мексико, без никой да очаква нищо от нас - ей така на олимпийския принцип. Партийните дейци не се занимаваха много с отбора, играхме освободено и затова успяхме. Не вярваха, че можем да направим нещо. Още ме е яд, че напълно несправедливо ни отнеха златния медал през 1968-а. На полуфинала бихме Мексико с 3:2. На финала с Унгария съдия беше мексиканецът Диего Де Лео. Той изгони трима наши играчи още първото полувреме (б.а. Цветан Веселинов, Кирил Ивков и Атанас Михайлов) и предреши всичко. Загубихме с 1:4. Де Лео искаше не само да отмъсти за загубата на мексиканците на полуфинала от нас, но и да добута Мексико до медал. Домакините бяха загубили мача за бронза от Япония и останаха четвърти. Искаха да ни изнервят, да се прекрати финала с унгарците, да ни дисквалифицират, да ни отнемат медала и да добутат Мексико до бронза. Издържахме обаче на провокацията, доиграхме финала, но останахме само със среброто. Две години по-късно на световното пак в Мексико вече беше съвсем друго. И на това световно, и на следващото в Германия партийни функционери диктуваха състава на треньорите. Още докато се качвахме на самолета за Мексико, се знаеше съставът, с който щяхме да играем срещу Перу.

- Защо ви освободиха от ЦСКА през 1975 година и ви пратиха в Сливен?
- Защото тогава беше модерно като станеш на 29 години да те изгонят от ЦСКА. Решиха, че съм стар вече. Тогава нямах право веднага да премина в друг клуб и няколко месеца не играх. Есента на 1975-та бях треньор на Своге. В края на годината Кольо Ковачев, който беше треньор на Сливен, ме викна да играя там. Каза ми „Млад си, можеш още да играеш". И отидох в Сливен. Изиграх добри мачове и там. Вкарах гол на Левски, с който ги бихме с 1:0 през 1976-та, и ги отдалечихме от титлата.

- Как станахте треньор на ЦСКА?
- Преди да стана, бях в школата и на специализация в Италия. През 1979-та ме назначиха за временен треньор, след като Кольо Ковачев напусна. Но после останах за постоянно.

- Имате три периода като треньор на ЦСКА, като и при трите не се разделихте по най-добрия начин с клуба. Ще разкажете ли подробности?
- Може би най-обидно ми беше през 1982-ра, защото наистина нямаше причина. На 29 декември 1982-ра ме обявиха за най-добрият треньор в дружество ЦСКА. А на 30-ти ме освободиха. През 1992-ра се опитаха някои хора да ме скарат с Вальо Михов. Махнах се и ги оставих да си играят игричките без мен. В края на 2001-ва отборът беше втори, елиминирахме Шахтьор Донецк за Купата на УЕФА. И после ми казаха, че трябвало да бия Левски и затова ме махат. Поне да ми го бяха казали по-рано. Пуснах всичко най-добро срещу Шахтьор и ги отстранихме. Левски по това време си почиваше срещу Челси и си запази най-добрите играчи и след това ни биха с 2:0. Ако ми бяха казали, че мачът с Левски е по-важен, можеше да пусна децата срещу украинците и да запазя състава за Левски...

- Бяхте треньор на "Левски" (Кюстендил), когато на Великден през 1999 година бе прекратен мачът ви с ЦСКА, а „червените" се оплакаха, че са бити в тунела. Ще кажете ли какво точно стана тогава?
- Всичко стана много бързо. Аз не видях нищо, защото бях в съблекалнята и давах указания на почивката. Много малко лица имаха достъп до тунела. Не искам да говоря и за този случай.

- Доволен ли сте от треньорската ви кариера в чужбина?
- Като цяло да. В Омония не останах по-дълго, защото там нямаха никакво търпение, футболистите бяха зле физически. Нито беше удачно рязко да ги натоваря, нито да ги отпусна още повече. Просто не ми дадоха достатъчно време. В Тунис играх финал за арабската купа, а със Стад Тунизиен спечелих Купата на Лигата.

- Със сигурност в кариерата имате интересни и куриозни случки, за които малко се знае. Бихте ли разказал някоя от тях?
- Сещам се, че на Олимпиадата в Мексико преди мача с Гватемала си намерих една монета от 5 сентавос. И после взех, че им вкарах гол от дузпа в 5-ата минута.

- Какво мислите за случващото се сега в ЦСКА?
- От една страна, разбира се, ми е болно, че отборът е в та­кова положение. От друга обаче, се радвам че клубът ще тръгне по нов и, на­дявам се, по-добър път.

- Съжалявате ли за нещо в тези 70 години от живота ви?
- Човек като се върне винаги може да намери нещо, за което да съжалява. Най-много съжалявам, че не учих чужди езици. Само преди да отида в Тунис изкарах курс по френски. Разбира се, че съжалявам, че не играх финал в Европа с ЦСКА, че ми отнеха заслужения златен медал от Олимпиадата.