Докато механизмите на „зеления рекет“ станаха ясни на всички, безучастната летаргия на парламент и правителство изглежда все по-скандална

България е напредничава страна. Тук винаги се намират ловки хора, които умело да изкористят демократичните механизми и да ги нагодят за собствен интерес. И той обикновено се изчерпва с най-баналното нещо. Пари. 

Като последен хит в тази посока изгря „зеленият рекет“ - доста креативна формула, при която зад маската на еко-идеализъм се спъват индустриални и бизнес проекти за милиони в най-различни индустрии. Достатъчни са няколко жалби от НПО-та, писък за „заплашената природа на България“ и... пословичната тромавост и мудност на съдебната ни система. Срещу символичната държавна такса от 10 лв., можеш да забавиш, затлачиш и дори блокираш инвестиционния проект, да играеш по нервите на бизнеса и накрая да подложиш ръчичка за... финансова инжекция, пардон, дарение. Ако вече не си получил парите от задграничен „спонсор“.
И тук не става дума за лифтове, ски писти и курорти. Блокира се всичко, наред. Стига да има „поръчка“. Последните крещящи примери бяха атаката срещу американската фирма „Парк Плейс Енерджи“ и завода за третиране на отпадъци в София. Особено фрапиращ е последният – проект на Столична община, финансиран от ЕС по оперативна програма „Околна среда”. Той беше изпълнил всички европейски изисквания, но така и не успя да угоди на... ултрависоките критерии на „зелените експерти“ от рода на Борислав Сандов, Андрей Ковачев, Петко Ковачев, които от своя страна пък експресно-гнусливо се дистанцираха от изловения с камера „еко-рекетьор“ Дончо Иванов и неговата звучна Коалиция за Устойчиво Развитие (КУР). Просто еко-идилия.
Принципно погледнато, възможността гражданите да протестират по съдебен ред срещу нещо лошо или несправедливо е много благородна и демократична. Но както много други хубави идеи, в българския си вариант тя се изроди до гротеска. И то по-най-гадния, демагогски начин – като определени „активисти“ извъртат един прекрасен идеал, споделян от всички нас („Зелена и чиста България“), в услуга на собствените си меркантилни интереси.
От порочната схема потърпевши стават американски, канадски, австрийски инвеститори. Остават неразкрити хиляди работни места. А ние се чудим: защо България не се слави като привлекателна инвестиционна дестинация.
За капак, през цялото време законодатели и правителство се разсейват като за световно и не мърдат пръст срещу очевадната „зелена“ далавера, която продължава да доказва вредата си на много нива и то в национални мащаби. Няма как властващите в България да очакват икономически растеж и прилив на външни инвестиции, след като не им стиска да направят актуализация и промяна в порочните административни механизми и да предложат ясен регламент на легалния бизнес. Великден мина, знаем, че не може и вълкът сит, и агнето – цяло.

П.П.
При положение, че едно просто паркиране на тротоара ще „струва“ 200 лв. на нарушителя, може би таксата за „зелена“ жалба трябва да е поне 1000 лв. Или още по-логично – примерно, един процент от стойността на спрения проект. Оспорваш проект за 10 милиона – внасяш в съдебна ескроу сметка 100 000. При съдебно решение в полза на жалбоподавателя – сумата естествено му се възстановява от загубилата страна, плюс наказателни лихви. Така наистина аргументираните жалби дори ще носят печалба. Но при отхвърляне на иска – довиждане на парите! Тогава може би няма да има толкова „серийни жалещи“ просто за спорта, а всеки ще преценява внимателно дали „експертните“ му аргументи ще издържат в съда. Хем няма да се губи време на и без това претоварената правораздавателна система, хем държавната каса ще се усмихва далеч по-доволно. Има ли логика, помислете.