Старата десница си направи харакири, доказвайки собствената си политическа несъстоятелност

Номинациите на Ариф Агуш и сина на хасковския кмет Станислав Иванов за водачи на листи в Смолян и Хасково е жестокото наказание на реформаторите за демократите в България. С тези имена, претендиращите за аристократи на автентичната десница, те доказаха, че не правят разлика между „добро” и „лошо” и реално с нищо не са по-различни от омразните БСП и ДПС, които коронясаха преди повече от година Делян Пеевски за шеф на ДАНС.

За какво реално става дума и защо гражданското обществото не може да прости на Кунева, Радан Кънев, Лукарски и подобни рицари на бутафорната демокрация тази гавра с общественото доверие? Тези юнаци от жълтите павета пропиляха по най-циничния начин надеждата на гражданите, че партиите са изпили горчивите чаши на политическото си високомерие и ще посочат в листите си само достойни водачи и истински реформатори, независими от задкулисието и уродливите метастази на сбъркания преход.

Ариф Агуш фактически е феодалният прототип на днешните омразни олигарси, от чието влияние в политиката искаше да се отърве обществото. Векове наред в Смолянско цели села и махали са били собственост на дедите му и днес тъжното е ,че тези хора все още се чувстват завсими от господаря си. Те продължават да живеят в страх и в религиозен дълг, който им се вменява именно чрез исляма. Агуш е най-богатият реститут в района – собственик на едноименния конак и хиляди декари ливади и гори. Именно чрез него в Средните Родопи и конкретно в Смолянско ДПС проби тотално и светското лице на родопчанката бе заменено с бурка и шалвари. След падането на комунизма – до 2001 г. партията на Доган не е имала в този край повече от 3-4 хил. гласоподаватели и то конкретно от средите на крайно религиозното помашко – българомохамеданско население. Чрез влиянието на Агуш, Доган проби в Смолянско и с купуване на гласове, обещания за раздаване на постове и най-вече чрез исляма удвои резултата си, и вкара в парламента наследника на феодалния род. Именно чрез присъствието на Ариф Агуш в следващите няколко парламента и агресивната политика на ДПС спрямо помашката общност в Средните Родопи бе проведено повторно помехамеданчване на района и то през 21 век. Ядрото на реформаторите е от ДСБ, а точно хората на Костов през последните 13 години водиха истинска битка с ДПС в този край, противопоставяйки се на сеещата се зараза, насочена чрез държавната сопа срещу българщината и българското национално самосъзнание. Политиката на ДПС като чума порази не етническото и религиозно самосъзнание, а националното чувство на родопчани. Реално битката на ДПС бе не за свобода в изповядване на вярата, която бе насилствено отнета преди това от режима на комунистите, а за прокарване на антинационалната теза за отъждествяване на религиозното с етническото, тоест щом си мюсюлманин, то значи си и турчин. Така емисарите на Доган пречупиха опита на хиляди сънародници да изповядват спокойно исляма, но с български имена и говорейки майчиния си български език, пазейки традиции, бит и фолклор близък и идентичен с българския етнос. Затова днес в Родопите, ако си вярващ в пророка Мохамед, то значи трябва да си с арабско име и да се смяташ за турчин - това повелява идеологията на ДПС. Ариф Агуш бе острието на тази опасна за националната сигурност и идентичност политическа пропаганда, а Доган използва образа му, за да внуши в Родопите, че истинският господар се е върнал.

В ДПС Агуш се появява още в началото на прехода, по време на правителството на Филип Димитров. Идва от Русе и се представя като наследник на митичните Агушеви Конаци. Като богат и влиятелен бей, дядо му е бил народен представител преди идването на комунистите. Така инак невзрачния Ариф привлича вниманието на Доган и става близък с шефа, спомнят си днес депесари. Именно чрез Сокола и връзката му през този период с убития Илия Павлов Агуш се издига и става председател на борда на директорите на гиганта „Кремиковци”. Така процъфтява схемата „вход-изход”, по която корпорацията „Мултигруп” източва държавното предприятие и печели милиони. По-късно, като депутат от ДПС Агуш използва единствено политическите си връзки, за да реституира имотите си в Смолянско.

Проблемът е защо Агуш след славната си кариера под крилото на Сокола е гушнат сега от реформаторите и кой ги подведе с тази компрометирана кандидатура? Без съмнение амбициите за пари и влияние са водещи за наследника на последния феодален род у нас. Сега лидери от старата десница обясняват, че от 6 месеца Агуш бил в тежък конфликт с Доган, но ако само това е единственото основание за издигането му като водач на листа, то реформаторите са просто кръгли идиоти. Едва ли някой се съмнява, че противоречията с Доган са само заради пари и то много пари, но не и заради национални каузи и политики. Защо като е противник на Доган Агуш досега мълча и не пророни и дума за мръсните им схеми, търговия с влияние и ново потурчване на Родопите? От този новоизлюпен политик на реформаторите даже не сме чули и дума на съжаление и самокритика, че е служил на една мафиотска и антинационална формация, от която обществото е отвратено.

Аналогична е историята и със сина на кмета на Хасково Станислав Иванов - една твърде спорна и скандална личност, добил печална слава чрез баща си Георги Иванов. Водачът на реформаторите в Хасково е образът на новия феодал, пръкнал се от уродливия преход. Четвърти мандат кметът Георги Иванов е окупирал местната власт, а паралелно с това всички обществени поръчки и влияние в района. Политическият му старт бе чрез СДС, но после градоначалникът на Хасково смени различни партии и коалиции, за да пробутва кандидатурата си. Името му е замесено в поредица от корупционни схеми и сделки, а Темида на няколко пъти го отстраняваше от длъжност и разследваше. Само преди няколко дни хасковските медии тръбяха, че Светослав Иванов ще е кандидат на АБВ на Първанов, после се регистрира като независим, но в крайна сметка се оказа човекът на Кунева и Кънев. Явно фамилията е преценила, че реформаторите са по-изгодната оферта и са заложили на нея. Порнографията е пълна, но фамилията на хасковския кмет не се притеснява от подобни морални проблеми, след като имат шанс за власт. Името на Станислав Иванов също е замесено прокрай баща му в скандали, а в интернет изобилстват материали в тази посока.

Подобен със сина на кмета на Хасков в чисто морален план бе и казусът с дъщерята на свищовския месия Величко Адамов. Предложиха я за зам. министър на правосъдието в служебния кабинет на Близнашки. Но дамата отнесе обществената ненавист заради простотиите и лакомията на баща си и се наложи да се размине с поста, въпреки добрата професионална биография, която има. Но реформаторите, които бяха против назначаването на Аглика Адамова, практикуват двойни стандарти и не страдат от морални скрупули щом става дума за личните им игрички. Именно плод на това задкулисно политическо поведение са и номинациите на Ариф Агуш и Светослав Иванов, те обаче са и доказателство, че самоизживяващата се като автентична десница изобщо не е разбрала за какво хората бяха по площадите повече от година, след като поверяват съдбата на следващия български парламент в ръцете на подобни личности.

Освен на безпринципност и политическо лицемерие в случая с Агуш и сина на хасковския кмет мирише и на много корупция, зависимост, гузна съвест и продажба на избираеми места. Ако лидерите на РБ се чувстват като обречени и знаят, че няма да пробият в следващия парламента, кой им дава правото да продават и пропиляват надеждите на тъмно синия електорат, който 24 години оцелява въпреки самовлюбените си водачи?