За кожата на един пациент

Абе човек, вземи умри най-сетне... не разбра ли, че си ненужен?!

Господа управляващи, според вас колко кожи има един клет пациент в тази държава? Ако съдим по действията ви до момента, вероятно ви се иска да са много. Но съдейки по реалната обстановка в сектор „Здравеопазване", кожата е една, но пък каква! Дебела и свикнала да бъде драна, драна.... доката я съдерете докрай. А с кожата, изчезва и пациентът. Защо ли? Защото "съвсем неочаквано" идва смъртта.
 
За какво говоря? Прочетете историята.
 
Диагнозата е фиброза на черния дроб. Пациентът е контактен, пие една торба лекарства, станал е кожи и кости. Само че има една подробност - коремът му е пълен с поне 3-4 литра течности, които притъпяват  апетита му. Човекът слабее. Ефектът от медикаментите е почти нулев.
 
Постъпва в столична болница. Лечебното заведение е близо до дома му в небеизвестен софийски жилищен комплекс.

Приемат го два пъти. Първият - написана прилежно епикриза, назначено медикаментозно лечение. Освободен за домашно лечение. До тук всичко е наред.

Да, ама не. Състоянието на болния не се подобрява. Приемат го втори път в същата болница. Предполага се, че лекуващият лекар е запознат със състоянието му. "Източват" течността. Налага се вливане на лекарство, което (разбира се) не се поема от Здравната каса и струва 120 лева шишенцето. Надежда обече има. Олекнал от вредната течност, човекът се чувства по-добре и го изписват. Документите са изрядни, таксата за престой - платена.

След една седмица прекарана вкъщи, течността в корема му отново е на предишните нива. Няма как, ще трябва да потърси отново помощ в същата болница, при същия лекуващ лекар. Отчаян му звъни по телефона, обяснява какво се случва и моли за съвет.
Отговорът  е - "Нямам какво да направя за вас повече, оправяйте се".

Преведено на нормален език това означава - абе, човек, вземи да умреш най-сетне, не разбра ли, че не си необходим на тоя свят и близките ти. Той – пациентът, така и го разбира и нормално е да се отчае.

Замисля се - абе, работих 40 години за тая държава, нямам нито ден пропуснат. Бачках като вол, за да мога да получавам пенсия, да съм осигурен, да съм спокоен, че като ми се случи нещо такова, като лечение в болница, ще ми обърнат внимание, ще получа полагащото ми се.

Да, казва си той, не съм единствен, сигурно и случаят ми не е кой знае колко сложен за лекарите, има къде по-тежки заболявания - рак, СПИН, какви ли не смъртоносни болести... Но все пак, за мен моето заболяване е най-спешно, най-важно и искам да ми се обърне внимание, за да живея, пък макар и на лекарства до края на живота ми.

Обезверен, заедно със синовете си и съпругата си, успява да се добере до мастит професор в друга известна клиника - там все специалисти били. Приемат го в частен кабинет. Защо ли? Защото там таксата за преглед е по-висока. Какво тук значи някаква си такса, ще речете вие, при положение, че на карта е заложен човешки живот. И ще сте прави. Важното в случая е, че бил обнадежден - получил заветното направление за хоспитализация от професора. Оттук-насетне мъките му трябвало да свършат.

Да, но отново ударил на камък. Още същия ден от болницата му съобщават, че места няма и ако иска да бъде лекуван, трябва да чака. Колко ли? Ами месец и малко - ей така, за разкош. Ще чака, разбира се. Друг избор няма.

Дошъл и заветният ден за хоспитализиране. Въоръжен със сак с дрехи, необходимите неща по списък и една папка документи, се озовава в болницата. Два часа и кусур се наложило да чака, на две опашки се редил. На едната - за записване за кръвни проби. Гишето било квадратно, колкото да си промушиш ръката. Пошегувал се, че хем подаваш документа, хем може и направо кръв да ти вземат. Но голяма табела отпред гласи - "кръв в 209 кабинет, изчакайте, ще бъдете извикани по име". Като пред газова камера.

Приемат го. В стая с шкафче, гардеробче и телевизор. Е, един час телевизия е левче. Има автомат. Ако искаш да гледаш новините - пускаш паричка. Ми така де, той затова е работил 40 години, за да плаща за телевизия в болницата. Нормално е, няма какво да се сърди на хората. Ако краят е щастлив, това ще е последното му пребиваване в болница. Дано.

Но проблемът остава. Не само за него - за всички останали изстрадали пациенти, на които се налага да висят по опашки, да ги третират като животни, да им се присмиват.
Г-жо Андреева, нали щяхте да оправяте системата, нали всичко щяло да бъде вече наред?

Ако това бе единичен случай, да го подминеш.... един човек отишъл зян, здраве да е. За съжаление обаче, стотици болни хора дневно се въртят в този или подобен ад. А тях какво да ги правим, господа управляващи? Ако за вас са ненужни, то това са наши близки - родители, съпрузи, деца. И ако пациентът е длъжен да се отнася към лекаря и другите представители на медицинската професия с уважение и респект, то не е ли редно държавата също да се отнася подобаващо към гражданите си?

Здравната каса няма пари. Затварят се болници, защото няма пари. Връщат пациенти, защото няма легла. Мръсотия. Навсякъде мирише на смърт.

Това ли оправихте? Имате прекалено изкривено разбиране за оправяне, г-жо Андреева.

Добрата новина е, че си отивате - Вие, заедно с този позорен кабинет. Разбирам, че кокалът не е за изпускане, но имам само едно питане - ако Ваш роднина попадне в същата ситуация, като нашия герой, дали и с него щяха да се държат така? Дали щеше да чака по опашки? Дали щеше да чуе - "Оправяй се..."?!

Заради престъпния ви непукизъм, държавата е на тоя хал.

Оставка! Веднага!