Цяла България се моли за големия Джоко

Обича да прави всичко сам, защото е тъмен балкански субект с нежна и чиста по детски душа

В началото дори е в затвора, докато се изясни кой е. В най-хубавите си младини е журналист - 18 години работи в Радио София. Вземат го не с връзки, а заради гласа, но чистката там след събитията в Чехия през 1968 г. го измита от идеологическата институция.

Но пък там се залюбва с Лиляна. И пак случайно после попада в киното. През 1961 г., Сашо Дяков, художникът по костюми на Любо Шарланджиев, на "майтап ме открива" за ролята на Мишо Големия в "Хроника на чувствата". После идват роля след роля - "Смърт няма", "Осмият", "Езоп", "Демонът на империята", "На всеки километър", "Сватбите на Йоан Асен", "Гоя", "Баща ми бояджията", "Време разделно", "Жребият". И така до над 120 ленти най-вече в България, Унгария и Сърбия. За образа на Ловер от "Законът на циганите" и за участието му в "Страст" за пръв път на унгарски национален фестивал чуждестранен актьор е отличен в категорията за най-добра мъжка роля през 1999-а. У нас "Икар"-ът го спохожда през 2004-а, пише "Стандарт".

Джоко Росич, най-талантливият и чаровен каубой в Източна Европа, все така се бори за живота си. Някогашният журналист и вечно страхотен актьор е обгрижван от мощен екип в "Пирогов" след сложната операция за отстраняване на туморни клетки в мозъка. Приятели и колеги се молят да прескочи и този трап - като истински кентавър. Защото винаги е бил много истински боен другар, на когото може да се разчита и в най-обречените на пръв поглед битки. Ако Господ е милостив, Джоко ще празнува рожден ден на 28 февруари. Той обаче е роден в нощта срещу 29 - тогава, когато на бял свят по време на високосна година се пръкват автентични чешити и мелези. Той се нарича така заради смесената кръв - характерна за баш характерите и оригиналите. Майка му е половин българка, а баща му е чист сърбин. Но не заради това продуценти и режисьори из бившия соцлагер са луди по него. Харизмата, мачовщината и интелектът превръщат Джоко в един от най-конвертируемите кинаджии. А в родината рядко има филм без него.

Но това съвсем не означава, че винаги играе по свирката на всеки. Особено когато отхвърля предложенията да ползва услугите на каскадьори.

Научава се да язди преди 40 години. Оттогава конете са голямата му страст. "Ако имах повече пари, бих си купил няколко, макар че имам и лоши спомени от падания, а веднъж дори един кон ми откъсна половината пръст. Но това не ми попречи дори да напиша реквием за любимия ми Цайс, когато умря. Бях го яздил 13 години", с нежност си спомня Джоко.

Мъката му е, че с язденето приключва, след като унищожават конната база на Киноцентъра. Местят красивите животни в базата "Хан Аспарух", а за да стигне дотам и след това да се прибере, ще загуби цял ден.

Допреди гадния припадък Джоко беше всеки ден на пазара "Ситняково". Може би един ден, след години, ще е по-добре да го нарекат на него. А сега той настоява пред Йорданка Фандъкова да върнат името на махалата - "Батальона". Не че не сваля шапка пред Гео Милев. Но за него винаги е имало само две божества - Господ и националното знаме. Защото Джоко се брои българин, казва, че народът ни е прекрасен, да не говорим за страната ни. Надява се, че нашенците, които бродят и печелят по света, скоро ще се върнат. "Трябва да спрем да се мразим! Иначе сме изгубени", каза той в студиото на Слави Трифонов. И дори никой никога не го е питал защо, след като е роден в кралство Югославия и е със смесени корени, не взе да се изкара някой друг - че да получи някакви облаги за тоя късмет.

За Джоко богинята също е една - Лиляна. Всъщност болежките му качиха градуса след нейната неотдавнашна смърт. Той все още не може да повярва, че я няма. "Влизам вкъщи, викам я, а тя не ми отговаря. Това живот ли е?", сподели неотдавна 80-годишният Джоко. Неслучайно едно време казваше, че истинският мъж е влюбен, докато диша.

Джоко винаги е споделял, че се чувства особено хармонично сред природата. Вилата му в село Бойковец е неговата крепост. Съседи му са Силвия и Мартина Вачкови, едно време си ходеха на гости с Венчето Коканова. "Там съм като в Крупан. Покрай двора ни минаваше река.

Татко все казваше, че водата отнася мъката. А той беше голям мъж. Цял живот се опитвах да приличам на него. Но не знам дали успях. Няма по-хубави хора в живота ми от мама и татко", казва винаги Росич.

Легендарният актьор споделя, че в киното досега е умирал около трийсет пъти. Затова му се върти идеята да се направи документален филм "Умиранията на Джоко". Та да изплаши когото трябва.

Удивителен е оптимизмът му, че българското кино никога не е умирало. "Било е в криза, без нито лента на година, но ние - актьори, сценаристи, режисьори, не бяхме мъртви.

Всички бяха налице и след като всички сме налице - значи битката продължава! И това, което сега се получава, е резултат от тази неистова битка, от този инстинкт за самосъхранение. Ние успяваме въпреки всичко и на инат на всичко!" Той самият обаче е щастливец, защото един от големите му учители в занаята е Омар Шериф, с когото се снима. И до ден днешен използва в играта прийомите, които е научил от него. Раздаващ се партньор го нарича, също като Гойко Митич и великолепния Любиша Самарджич, с когото са приятели. С Джон Савидж си партнира в "Дълга езда". Джоко води унгарските каубои, а Джон пада. Когато снимките свършили, американецът признал пред режисьора Габор Пал: "Аз какъв супергерой мога да бъда при тоя Джоко, трябва да сменим нещо в сценария?"