Има особен уют в несвободата, покваряващ уют

Писателят, поет и драматург Георги Господинов е роден през 1968 г. в Ямбол. Автор е на четири стихосбирки, последната от които антологичната „Балади и разпади“. Неговият „Естествен роман“ има 8 издания в България и е публикуван на над 20 чужди езика. Американското издание на сборника с разкази „И други истории“ е номинирано за най-престижната награда в жанра „Франк О’Конър“. Господинов е автор на пиесата „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ („Аскеер“ за драматургия, 2010), както и на графичния роман “Вечната муха”. Романът му "Физика на тъгата” стана носител на националната награда за литература „Христо Г. Данов“ и читателската "Цветето на Хеликон". Последната му книга - сборникът с есета и истории „Невидимите кризи“ излезе преди броени дни и веднага оглави класациите по продажби.

- В последната си книга „Невидимите кризи” определяте живота на българина като битие без време. Защо „новото политическо” не успя да донесе нищо смислено на героя ви - средностатистическият чичо Пейчо от Долна Бешовица, който още готви на старата си печка „Мечта”, хладилникът му гони почтителните 39 години, а в главата му бръмчат все по-объркани мисли?
- Защото смисълът не е нещо, което се пуска отгоре като окръжно, с нареждане или заповед. Думите „пускат” и „окръжно” би следвало вече да не се помнят. Но много хора живяха по този начин, в гаснещо очакване отнякъде да се появи смисъл. Няма как. От друга страна, българското живеене винаги е в поне няколко времена. Ние опровергаваме Хераклит, който твърдял, че не може да стъпиш два пъти в една и съща река. Прецапваме си нашата река на времето по няколко пъти във всички посоки. Миналото никога не е изтекло съвсем, на една крачка е. Ние си го държим за всеки случай и винаги сме там с единия крак. Времето тук не тече еднопосочно, ако изобщо тече. Хаотично, брауново движение на частици, на различни времена и нрави. 

- Отговорен ли е чичо Пейчо за това, което му се случва, или му е по-удобно да се извини за ситуацията с политиците, които го лъжат?
- Разбира се, че е отговорен. Впрочем самото есе за чичо Пейчо завършва с думите, че в мистерията (и бездарието) на българските времена чичо Пейчо никак не е невинен. Политиците, които го лъжат, са омесени от неговото нехаене и търпение. Те не са по-различни от него, същите чичопейчовци са, по-намахани и безскрупулни. Големият проблем е в това, че се опитвахме дълго време да живеем по стария начин в нови времена. 

- Логични ли са изборите, които правим, или и те са неизменна част от абсурда на родната действителност: непрекъснато говорим за промяна, а когато трябва да вземем решение, бягаме от него? 
- Правенето на избор е част от култура, която се култивира. Да, тавтологията е нарочна. Поне две-три поколения от нас са живели във време, когато изборът не е нещо очевидно, нито безгранично всекидневно право. Бяхме свикнали, че друг избира вместо нас големите неща. Истината е, че лесно свикнахме с това. Има особен уют в несвободата, покваряващ уют. Забележете, че фразата „нищо не зависи от мен” е кована дълго, десетилетия преди днес. Тъжното е, че продължава да е жива и сега. Трябваше отдавна да сме пораснали. Да сме излезли от непълнолетието, което сами сме си причинили, както пишеше един философ. 

- Кои са онези невидими кризи, за които говорите в книгата си и видими ли са вече резултатите им?
- Кризите станаха рязко видими тази зима и пролет. Но продължавам да смятам, че пак не посмяхме съвсем да извадим наяве невидимите кризи, които стоят зад беднотата, сметките за ток и корумпирания елит. Защото тези наши невидими кризи са по-страшни от икономическата и политическата. Впрочем нещата са свързани. Става дума за изгубването на собствения смисъл да живееш тук и сега. За дефицита на бъдеще, пред който сме изправени. За онова дълго крито усещане за личен провал и провал като общност от уж смислени хора. За всеобщата ни поносимост към бездарието – частно и политическо. 

- Успя ли кризата да се превърне в наша втора кожа, в естественото ни състояние? В книгата си казвате, че за да имаш усещане за криза, трябва да си живял в някакво друго, безкризисно общество, за да можеш да направиш разликата. Подобна перспектива не е ли обезсърчаваща за българина?
- Дългото живеене в криза съсипва чувствителността и това вероятно е естествена защитна реакция. Прагът на нашата чувствителност и усет към абсурдното пада все повече. Онова, което довчера е било немислимо, се превръща в норма. Онова, на което сме се възмущавали, днес не го забелязваме. И тук пишещите романи или вестници, правещите филми или телевизия трябва да държат сетивата ни в някаква будност. Да развиват емпатия, чувствителност към другия. Да произвеждат смисъл.

- И все пак вие твърдите, че изход има и той е в литературата, която развива сетивност, чувствителност към кризата. 
- Литературата е сред малкото останали ни инструменти, които могат да свършат тази работа. Да ни учи как да четем и мислим собствения си живот, града и света, в който живеем. Нищо повече и нищо по-малко. 

- Защо смятате, че „четящият човек е красив”?
- Кажи-речи целият отговор е в най-краткото есе от „Невидимите кризи” и той гласи: „Четящият човек извършва една невидима работа по вкуса. А човекът с вкус по-трудно става подлец, най-малкото защото е некрасиво. Четящият човек е красив...” 
Вън от това си мисля, че винаги можеш да разпознаеш четящия човек, ако го срещнеш на улицата. И да го различиш от нечетящия. От различни планети са.

- Как се чувствате в ролята си на писател, който извършва невидима работа върху вкуса на читателите си? Тежи ли ви понякога подобна менторска роля?
- Изпитвам известна отговорност към читателите си. В смисъла на Екзюпери, когато си отговорен за хората, които обичаш. Аз наистина обичам читателите си, без да съм сигурен, че вече ги познавам, и че вече изобщо имам някаква обща представа за тях. Те непрекъснато ме изненадват. Появяват се съвсем млади хора, с които имаме различна памет и предразсъдъци, по-скоро аз имам предразсъдъци, те нямат. И тяхното близко четене на „Физика на тъгата” и на тази книга с есета е едно от най-хубавите и странни неща, които са ми се случвали. Надявам се да не се превръщам в ментор, не ставам за такъв. Твърде несигурен и притеснителен съм за такава роля. 

- Цитирате Маларме, според когото рано или късно всичко се превръща в тема на литературата. Даваме ли си сметка каква литература ще произведем един ден с некачествения продукт, който създаваме в момента?
- Мислех скоро върху това. Хубав въпрос, благодаря. Литературните историци и критици повече от век се питат къде е големият български роман. Някои казват плахо този е, други категорично въртят глава, че още не се е появил. В последните години и медиите се включиха. Къде е, питат (когато изобщо се интересуват от литература), романът, който ще опише социализма или прехода? Невидимият и незададен въпрос е – а има ли наченки на такъв роман в общото ни живеене тук? Българското има ли роман като общност, като слепеност и смисленост. Романът иска бавно и дълго време, за да се случи. Романът иска съвпадане между биографично и историческо време. Иска траене. Нашето общо живеене е в жанра на кратката гротеска, стихотворението, късия разказ. Там е и по-силната ни литература. Та на въпроса ви, мога само да отговоря с въпрос. Даваме ли си сметка, че живеем в лоша литература, че нямаме роман едни с други и че разпадът е нашият жанр...

- Последните ви две книги – „Физика на тъгата” и „Невидимите кризи” се превърнаха в приятно опровержение на констатацията, че българинът не чете. Как приехте наградата „Цветето на Хеликон”, която се присъжда на най-четения български автор?
- Чувствам се щастливо опроверган и в собствените си съмнения. Четящите хора в България съществуват и не са толкова малко. Въпросът е дали ние сме достатъчно добри за тях. 

- Преди дни в Рим излезе първият превод на чужд език на „Физика на тъгата”, зад който стои известният българист професор Джузепе Дел'Агата, близък приятел на Радичков и негов преводач. С какво спечелихте доверието му?
- Доверието на такива хора се печели само с книги. Те избират. Професор Дел'Агата преведе книгата ми с разкази на италиански преди години. Щастлив съм, че около нея и разговорите ни по преводите се сприятелихме. Той е невероятен преводач и българист и още по-невероятен човек за общуване. Пълен с истории, познаващ в тънкости българската литературна история, домът и кабинетът му в Пиза, където живее и преподава, е пълен с архиви, писма, книги.

- Сам се шегувате, че Свети Георги, чието име носите, е най-тъжният убиец на змейове, съдейки по изображенията му на иконите. Вие какъв Георги сте и налага ли ви се често да се борите със змейове?
- Погледнете лицето на Свети Георги на повечето икони и стенописи, и ще видите колко невинност и дори жал излъчва, докато пронизва змея. Дали ми се налага да се боря често със змейове? Не знам, нашите змейове са невидими. Понякога дори не разбираш, че са те нападнали. Не обичам да се боря с тях, още по-малко да ги убивам. По-скоро бих изпитал тъга и съчувствие към двама ни.