Топ репортерка Линда Бендали разкри една от многото почти легални далавери в строителния бизнес във Франция

Работливи, непретенциозни и много ниско платени португалци, поляци и българи са манна небесна за строителните бизнесмени във Франция. Репортажът, озаглавен "Новите каторжници на строителния бизнес" и подготвен от продуцентска къща “Линя дьо Мир продюксион”, бе излъчен в предаването Envoye special по двете големи френските телевизии France 2 и TV5Monde през януари.

Разследването на френската топ репортерка Линда Бендали разкри една от многото почти легални далавери в строителния бизнес във Франция. В порочната схема попадат и редица бедни българи от родопски села.

Френският предприемач Алексис Г. участва в 6 фирми, регистрирани в България. Собствеността или управата в тях той дели с българина Николай С. Една от фирмите им наема работници за инсталация на фотоволтаични пана по обекти в Южна Франция. В обявите за работа са обещани заплати между 1200 и 1400 евро на месец. Дотук всичко е наред, парите си ги бива, възкликват работниците.

Кандидат-гурбетчиите се наемат чрез посредническа фирма, а интервютата се провеждат в пловдивския офис. Пред френските журналисти строителите твърдят, че собственик на тази фирма е майката на българина Николай. Разказват, че 20 лева е тарифата за обработка на всяко досие, чрез което се кандидатства.

Автобусът тръгва от Пловдив и спира в София. Там с плащанията се занимава счетоводна къща. Работниците разказват, че договорите са подписвани обикновено 30 минути преди отпътуването за Франция. Официално заплатата е 310 лева. Остатъкът е обещан за по-късно и на ръка.

Първата партида двадесетина работници е изпратена през септември 2011 г. При пристигането си са настанени в уютни къщички, имат на разположение коли и карти за бензин, за да се придвижват от обект до обект. Но заплатите се превеждат в България. Получават на ръка само по 50 евро на седмица за храна. На въпроса колко пари сте ни превели, Алексис Г. дежурно отговарял: “Колкото трябва.” Но никой от работниците няма начин да провери действителната сума.

В началото от фирмата обещават отпуск за празниците в България. По обектите обаче има много работа и нашенци чуват ултиматума: посмеят ли да се приберат вкъщи, няма връщане обратно. Онези, които все пак тръгват към родината, навлизат в доста неприятно приключение. По празниците няма места в автобусите за България, а цените на самолетните билети са недостъпни за тези хора. Някои заминават за Испания, за да търсят от там начин да се приберат при семействата си.

В родината ги очаква изненада. Вместо обещаните 1400 евро в сметките им има само по... 450 евро.

1118,44 евро е минималната заплата във Франция. Затова българските работници се оказват истинска находка за строителните предприемачи. Вместо да им плащат минимум 11 евро на час, колкото на квалифицираните френски кадри, тарифата за нашите хора е 2-3 евро на час. При това българите често се оказват с по-висока професионална степен от чуждестранни си колеги. Голяма част от изпратените във Франция нашенци са електроинженери с магистърски степени. Освен това осигуровките им се внасят в България, което допълнително намалява разходите на работодателите. Средно българите излизат близо 6 пъти по-евтини от французите, а резултатът е еквивалентен.
Наетите от по-богатите български градове започват да негодуват. Тогава се появява ново изискване за следващите кандидат-гурбетчии - трябва да са с турски език. Около Пловдив турски говорят предимно хората, които живеят в най-бедните селища. В някои родопски села безработицата достига и 90 процента.

Френско-българското съдружие във фотоволтаичния бизнес продължава около 10 месеца. След многото протести възнагражденията на последните останали каторжници са вдигнати с около 200 евро.

Когато журналистката Линда Бендали пита Алексис Г. как е възможно да плаща толкова ниски заплати, той обяснява, че българите са били на обучение във Франция. Според френското законодателство обаче съществуват специфични договори за обучение, които се сключват между образователната институция и компанията. Освен това заплащането е стандартното.

За всеки е ясно, че безконтролната административна бъркотия е прекрасна хранителна среда за алъш-вериш биснесмените.

Екип френски журналисти, подпомогнати от свои български колеги, пристига в България и се опитва да наеме работници.

Николай има няколко фирми, всичките са регистрирани на ул. “Узунджовска” в София.
В 10,30 ч сме пред офиса на фирмата. Има охрана, а на етажа вратите са затворени. На една от тях е залепено листче с работното време - от 9 до 17 ч. Чукаме, никакъв звук. Опитваме се да влезем, заключено е. Решаваме да се свържем с посредническата фирма и да уговорим среща. Казваме, че търсим бояджии за френски обект. Госпожата, която отговаря на телефона, услужливо ни дава номера на самия Николай. Той ни уверява, че веднага може да осигури всякакви професионалисти на много ниски цени. Кани ни в офиса си след... 10 минути. Обяснява, че вратите му винаги са отворени за работодатели.

Отново сме пред блиндираната врата. Този път Николай отваря, но в момента, в който чува въпросите на Линда Бендали и разбира, че всъщност има среща с френски журналисти, затръшва вратата.

Извън репортажа

Николай С. и Алексис Г. са съдружници в няколко фирми. Собственик на “Булгасън енерджи”, която е наемала работниците в България за Франция, е Алексис. Справка в Търговския регистър показва, че на 2 септември 2012 г. той продава 19-те си дяла с номинална стойност 1 лев от капитала на “Булгасън енерджи”. От своя страна на 24 октомври 2012 г. продава собствеността си на друг бизнесмен, който участва в повече от 30 фирми. Днес в Търговския регистър “Булгасън енерджи” не фигурира, под същия ЕИК се появява фирма с друго име. Следите почти са заличени.

*Авторката Ина Михайлова, която участва в българската част от разследването, от 7 години живее във Франция, завършила е журналистика в Париж, има следбакалавърска степен по криминология от Парижкия институт по криминология, магистър е по европеистика от Сорбоната.