Не трябва да се сплита сценичният образ с житейския

- Г-н Ганев, макар и рядко вие все пак давате интервюта. Какви въпроси не бихте искали да ви задават?
- Например какво искате да кажете с тази роля. И една от причините да не давам охотно интервюта е, че театралната сцена е достатъчно високо и отговорно място, от което човек може да споделя мисли и чувства по различни въпроси - житейски, битови, общочовешки. И не е нужно после да ги обяснява със свои думи, след като веднъж ги е споделил с театрални средства, пък и облечени с думи на далеч по-смислени хора - авторите на драматургични текстове.

- Хората се интересуват от личността на твореца.
- Това не е здрав интерес. Не трябва да се сплита сценичният образ с житейския. Не е интересно да разказваш за себе си от "А" до "Я" . И не смятам, че се справям успешно с този жанр. Има достатъчно хора, които заливат публичното пространство с интервюта.

- На актьорите им се носи тъмната слава, че са малокултурни. И че тази необремененост от знания е съставна част от дарованието им. Вие като че ли сте изключение от "правилото"?

- Това са някакви митове и легенди. Не съм изключение от никакво правило. Истината за актьора е, че трябва да бъде интуитивен, първичен в реакциите си, неподправен и естествен. Това няма много общо с образованието и просветеността, но не е достатъчно. Малокултурен и прост ли е човекът, който говори богат и правилен български език и помни толкова текстове наизуст? Ще ви дам пример с Георги Русев , актьора, изиграл едни от най-големите простаци и мижитурки в нашето кино - умен, находчив, познавач на литературата и изобразителното изкуство, широко скроен. А какво да кажем, ако актьорът е Шекспир, Молиер, Дарио Фо или Пинтер?

- Кога и как осъзнахте, че искате да сте актьор?

- В езиковата гимназия, в която учих, имаше силно развита художествена самодейност. В 10-и клас от целия випуск се поставяше една Шекспирова комедия. Правихме "Дванайсета нощ". И някакси, като усетиш възможността да управляваш от сцената емоциите на някакви хора и те да се смеят и радват, както се случва при самодейните ученически представления, възниква такава идея...
- Завиждали ли сте някога на някого за някоя роля?

- За конкретна роля - не. Може би завиждам благородно на една плеяда големи чужди актьори, които в киното попадат на много качествени сценарии. А при нас по-рядко се случва. Или поне на мен се случва рядко. Както казва Руси Чанев: "Дали не може да ни допуснат до кошчето за боклук, където си изхвърлят нереализираните сценарии в други държави."

- Кои са тези чужди актьори?

- Много са. Цялата група малки американци. Малки на ръст, а чудовищни като актьори - Робърт де Ниро, Дъстин Хофман, Ал Пачино... Серия руски актьори (и не само), които няма да изброявам, за да не изпълня цяла страница.

- Някога имали ли сте изкушението да останете в Русия?

- Имал съм. Имал съм и предложение. Но в даден момент си даваш сметка, че винаги ще бъдеш чужденец, човек с акцент, годен за специфични роли. А и след 4 години изкарани навън, голямото ми желание беше да работя в български театър. И то стана почти веднага след завръщането ми. Беше щастлива възможност да попадна в този според мен велик тогава театър - пернишкия. Без преувеличение и куртоазия мога да кажа, че ако сега съм актьор, такъв съм станал в Перник. Седем години играеш по три нови роли на сезон, и то често сериозни. Мощен театър с голям актьорски състав, с 4-5 щатни режисьори, драматурзи, композитор, сценографи.

- Звучи невероятно.

- Да, беше театър от ранга на Народния днес и покриваше една голяма територия. Театър на колела, който играеше в два салона в града, в окръга, а и в съседни окръзи. Лятото правехме по 20 дни турнета из цялата страна. Изиграл съм там много и големи роли в много спектакли с добри режисьори и прекрасни колеги.

- Защо сега няма такъв феномен извън София?

- Ясно е защо. Криза.

- И все пак се регистрира някакъв подем.

- Подем? Подем винаги се е случвал благодарение на някакви хора въпреки обстоятелствата. Такива са били известните случки с бургаския театър, пазарджишкия, димитровградския, сливенския, ловешкия, варненския напоследък. Някакви хора завихрят около себе си други хора и въпреки всички трудности успяват да постигнат нещо, да привлекат вниманието върху себе си, да правят качествен театър... Беше време, когато в Пернишкия театър се отпускаше един автобус и желаещите посещаваха представления в други градове. Сега за театрите е непосилно да покажат продукцията си извън базата. Трудно си покриват разходите... За какъв подем говорим? Не вярвам във вида реформа, която стеснява базата, като казва, че ще има само елитни трупи и те ще бъдат няколко и дайте да ги обединим... Колкото повече са трупите, трупичките, полупрофесионални, самодейни, толкова по-вероятно е нещо да изкристализира. То е като с масовия спорт и олимпийските постижения.

- Във всяка професия има удовлетворение, има и дразнители. Кое ви дразни?

- Когато комерсиалното надделява. Не ме разбирайте погрешно. Аз съм за демократичния, публичния, посещавания от много хора театър. Но не и когато приходите се превръщат в единствено условие, за да се случи едно представление.
Става дума предимно за извънстоличните театри. Те са обречени на липса на публика, ако не поставят акцент върху комерса. Ако пиесата не бъде лека, развлекателна, малко пошла. Едва ли не се залагат такива изисквания при съставяне на репертоара. Също и вкарването на изпълнител, популярен от телевизионния екран, който да привлича публика. Не е нормално, но такива са условията. И друг начин няма.

- Не ви ли безпокои, че този процес ще се задълбочава?

- Сигурно ще се задълбочава. Но пък остава надеждата, че някакви хора въпреки всичко ще правят спектакли, ще идват едни други хора, които ще ги гледат. И ще се заразяват от този благороден театрален бацил.

- Кое е отличителното, различното, характерното при новото поколение, което навлиза на сцената?

- Дръзки са, смели, не робуват на никакви предразсъдъци - това може, а това не може. Много по-осведомени са, не винаги по-грамотни. Някой път с незаслужено високо самочувствие, някой път с незаслужено потиснато самочувствие. Но за да цени човек мястото си в един голям, качествен театър, той трябва да изпита малко повече несгоди и неволи, които съпътстват тази професия в театрите извън столицата.
Тогава, достигнал донякъде, той сякаш повече оценява мястото си в голям театър. Не е задължително да е столичен. Не правя разлика между столичен и провинциален театър. Театър в провинцията не е географско понятие. Въобще провинциализмът е друг проблем, умствен.

- Той е проблем и на столицата.

- Да, в края на краищата живеем в провинциална държава. Може би за добро.

- Какво бихте правили, ако при някакви хипотетични обстоятелства станете "персона нон грата" за театъра и киното. Никаква сцена за Валентин Ганев, никаква камера...

- Защо толкова жестоко? Сигурно няма да ми е приятно, но няма и да е съкрушително. Прекарал съм по българските сцени над 30 години, което никак не е малко. Сравнително сръчен човек съм и мога да правя много неща с ръцете си и не само. Надявам се да не умра от глад.

- Кое ви разсмива и кое натъжава в сегашната действителност?

- Във всяка действителност ме разсмива и натъжава едно и също - допирната точка между високото и ниското в живота. Достатъчно е да се огледа човек - навсякъде вижда този драматичен сблъсък. Там, където тези неща се приплъзват и граничат едно с друго, там се раждат и комизмът, и трагизмът. Красивото и грозното, доброто и злото, прекрасното и

уродливото винаги вървят ръка за ръка. Голямата драматургия си служи често с тези похвати. И за да се занимава с нашата професия, човек трябва да усеща, да има очи за тази гранична територия между високото и ниското, да умее да възпроизвежда нещо подобно на сцената. Това увлича и вълнува хората. И като ме питахте умен или прост трябва да бъде актьорът, ще ви кажа - трябва да бъде наблюдателен. Да вижда и разбира това, което се случва наоколо, да го чувства, да го поставя в малките чекмедженца на емоционалната си памет и при нужда да вади оттам тези съкровища. Което се отнася до всяко творчество.