ЛИЛЯНА КЛИСУРОВА, 24 часа

Бившият образователен министър и настоящ университетски преподавател Даниел Вълчев, който днес навършва 48 години, е пред ново предизвикателство.

През летните месеци той работи върху сборник с къси разкази, който ще публикува до края на годината, научи “24 часа”.

Вълчев се отнася много сериозно към новото си начинание и дори си е взел домашно за ваканцията от университета - докато си почива в родната Варна, отделя време и за писане. Разработва отдавна нахвърляни идеи, като на първо време подготвя за издаване десетина разказа. “Речта винаги ме е вълнувала, чета много и безразборно, а от време на време и пиша. Много хора прописаха в последните години. Дори тенденцията е колкото по-малко четат, толкова повече да пишат”, с типичното си чувство за хумор се шегува с новото си амплоа Вълчев. Досега се е изявявал основно на правна тематика, затова сега с удоволствие се е потопил в света на литературата.

Разкрива, че черпи сюжетите си от чуто, разказано и дори прочетено във вестника. Първо пише текста, а заглавието “идва” накрая само.

Обикновено създавам историите си около някакъв повод и макар случките в тях да не са напълно идентични, все пак има нещо, което се закача за действителността, разказва детайли от “кухнята си” авторът. Така се получава смешна закачка, която обаче в повечето случаи разкрива тъжна истина за българите.

Преди година Вълчев издаде и книжката “Да обичаш на инат”. И сам определи изданието не толкова като литературно произведение, колкото като книжка с размисли за ставащото в страната, “За свободата, “Аз съм българче”, Мечо Пух и други важни неща”.

Специално за читателите на “24 часа” Вълчев предостави един от разказите от бъдещия си сборник. Не е лошо да го прочетат и дванадесетокласниците, че току-виж бъде включен като автор в матурите догодина.

Дебюси

Заведението беше пълно и персоналът се задъхваше. Даже леля Цонка, дето отговаряше за тоалетните и обикновено седеше зад табелката Toilletten - 2 lv, беше извикана да помага в кухнята. На всичкото отгоре на централната маса точно срещу циганския оркестър беше настанена делегация от неизвестна африканска държава. Преводачката им ги разположи на запазената лично от кмета маса и изчезна някъде. Двайсетината мъже бяха до един облечени с бели ризи, които странно контрастираха с черните им, лъщящи в августовската вечер лица.

-От мен да знаеш, Маринчо- след втората мастика управителят обичаше да дава акъл с елементи на важни житейски обобщения, - тия черните са много капризен народ. Вечно недоволни от нещо. Миналата година имаше един такъв от Бостън. Аз като човек му говоря на чист английски, оня нищо не разбира и нещо ми гъгне да извикам управителя. Разбираш ли колко е загубен? Хем говори с управителя, хем не разбира, че говори с управителя.

За да подчертае абсурдността на разказаното, управителят се захили беззвучно, но се задави и хиленето му премина в дрезгава тютюнджийска кашлица.

- Аз обаче не съм вчерашен и му изпращам леля ти Цона. Оня десет минути й обяснява нещо, а тя нищо не разбира, обаче му кима на глупостите. И се разбраха. Ей ги и тия сега, преди малко бях при тях, а тоя, шефът, им пак маха нещо. Абе тия черните са много капризен народ, ти казам.

Марин погледна към централната маса. Човекът, който седеше в средата и по поведението на останалите личеше, че е най-високопоставен, правеше плахи жестове с ръка. Марин работеше втори месец в “Цигански табор” и се беше понаучил да разпознава клиентите.

Африканецът никак не му се виждаше капризен. Напротив, изглеждаше му възпитан човек. Усмихваше се сдържано и говореше тихо на отличен английски. Марин беше студент втора година английска филология и веднага оцени, че онзи е завършил добър университет някъде в Англия.

След няколко минути управителят се върна.

- Ей, мама му стара. Нали ти казах - капризни хора.

Управителят млъкна, за да се наслади на ефекта от своята правота.

- Сега иска да му изсвирят нещо от Дебюси. Викам му - тука имаме само джипси оркестър. Обаче тия сигурно нямат цигани и тоя не знае какво е това джипси. И само ми повтаря “Дебюси плийз, Дебюси плийз”.

Управителят отиде да говори с оркестъра. Разправяха се известно време и накрая Велко кларинетистчето започна да свири нещо, което далечно напомняше на Бетовеновата “Ода на радостта”. По едно време се включи и тъпанът. Първо неуверено, но после все по-темпераментно се намеси и акордеонът. Цигуларят, който беше излязъл да изпуши една цигара, се върна и започна да прави чевръсти импровизации, обикаляйки около масата на африканците. Свиреше маниерно, като се чупеше от кръста, блещеше се и дяволито им намигаше в очакване на бакшиш.

Продължиха така петнадесетина минути и завършиха с ефектно забързване в седем осми. Двете момичета от трета маса, които с готовност се опитваха да хванат такта на ръченицата, седнаха разочаровани.

Докато вземаше поръчка на една съседна маса, Марин видя, че управителят пак говори с африканеца.

- Абе тоя е голям чешит - управителят беше наистина раздразнен. - Пак иска Дебюси. Какъв е тоя Дебюси, бе, да не е някой от техните? Ама и от техните да е, цяла вечер Дебюси ли да слушат хората? Да ходи да си го слуша в Африка!

Иза да не излезе, че думите му са обикновено следствие от баналното противоречие клиент - персонал, превключи на патриотична вълна.

- Ето ний, българите. Колко композитори имаме само. Това тоя, кажи го де, това оня, другия. Все големи хора, как да не се гордееш с тях. Ама като ходим по света, не искаме всеки да ни ги свири. Нали не искаме?

Мрачната му въздишка подсказа, че макар и с неудоволствие, се примирява с факта, че не всички народи могат да бъдат като нас.

- Маринчо, я иди и кажи на Велко пак да изсвирят последното парче.

Оркестърът послушно засвири. След половин час управителят влетя в кухнята. Комбинацията от мастиката, задушната вечер и музикалните претенции на гостите беше избила в гъсти червени петна по лицето му.

-Абе тоя пак иска Дебюси. Маринчо, ти нали учеше нещо по езиците. Иди, мойто момче, при тоя черния келеш и му обясни, че тука не е филхармония. Той ако не се беше обадил кметът, аз сам щях да ги пратя, айде да не казвам къде, ама... Един час ще му свирим, да му таковам и Дебюсито.

Марин отиде при африканеца и започна внимателно да обяснява. Човекът беше видимо напрегнат и нетърпеливо го прекъсна с жест. Личеше си, че едва се сдържа, но не успява да надмогне възпитанието си. Посочи устните си с пръст и отчетливо произнесе: ДАБЪЛ Ю СИ. После взе една салфетка и като гледаше Марин умолително, написа с едри нервни букви: WC.

-WC, please. PLEASE!

Марин се засмя и посочи тоалетните. Африканецът стана и пъргаво се понесе натам. Бързите му стъпки почти съвпаднаха с такта на оглушителната музика, която оркестърът за четвърти път изпълняваше в негова чест.

ДАНИЕЛ ВЪЛЧЕВ