Той е от поколението български режисьори, които интелигентно, ненатрапчиво наложиха стила си на работа с пиетет към театралните традиции, като ги реконструират в собствена територия на изследване, експеримент, послания.

Той е личност, която се стреми към актуално артикулиране на глобални проблеми, които определяме като общочовешки истини за политиката на съвременното общество. Той е работохолик, мислещ, можещ и отворен към провокации. Той е режисьор на „Козата или коя е Силвия?” – бележки към дефиницията за трагедия, спектакъл носител на приза на Обществото на независимите критици в България за 2009 и „Икар” - 2010 за главна мъжка роля (Михаил Билалов). Явор Гърдев е безкомпромисен в търсенето на адекватни драматургични текстове и начина за осъществяването им. Някои ще бъдат в шок заради сюжета на последната му постановка в НТ „Иван Вазов” - любовта на един преуспяващ мъж към една коза, а за други това ще е поредната вълнуваща интрига под диригентската палка на Гърдев. 4 и 5 юни, Основна сцена на ДТ „Ст. Бъчваров”, в рамките на МТФ „Варненско лято 2010” ще заложат бомба с часовников механизъм, благодарение на американския драматург Едуард Олби и „Козата или коя е Силвия?”.

Дописахте или съзадохте своя дефиниция към бележките за определянето на трагическото, в контекста на пиеса, в която сме свидетели на един парадокс? Последният пък напoдобява черна комедия.

Явор Гърдев: Пиесата е достатъчно добре написана, в тоя смисъл ние нищо не сме допълнили към дефиницията. Опитахме се да изведем онзи убедително изваян от автора смисъл на текста посредством спектакъла. Пиесата е аритметически точна, но тази аритметика много трудно се постига на сцена. Аксиомата на Олби умело използва жанра на трагедията и  добавя запазената марка на този ироничен и смешен диалог, който прави от трагедията трагикомедия. Олби задава трагическия сюжет като основен - нещо, което рядко се случва в съвременната драматургия. Описаната от Аристотел схема за трагедията е представена чрез нейните елементи: страх и състрадание и така се създава абсурдна ситуация. Тя сама по себе си е архетипна и едновременно по съвременен начин е и парадоксална. Изисква се особено внимание да се пързаляме по леда на текста, защото има възможност, ако не спасим опасното в него, зърното на спектакъла да се превърне в пошла комедия. Подзаглавието е важно, защото ориентира  към  един опит спрямо пиесата, според мен точно и крайно проведен.

Докъде стига  толерантността на нормалните хора срямо различните от тях? Какъв е пределът на пропускливост?

Явор Гърдев: Има предел и пиесата го тематизира. Пределът е значим и в политически план, защото той изследва границите на либералното общество изобщо, т.е. до каква степен заявяващото се като толерантно общество, може да прояви тази толерантност. В крайна сметка в самата логика на толерантността има краен и ограничаващ парадокс. Толерантността не е безкрайна и тя не може да бъде безкрайна. Колкото повече се отдалечава границата й, толкова повече проблеми се създават. Проблемът според Олби е белязан с чупливост и крехкост. Нетолерантните хора са нарочно подбрани като най-толерантните хора, но и толерантните от своя страна също имат такъв предел на поносимост към различното.

През какви фази на работа преминаха отношенията ви с американския драматург носител на награда „Тони” Едуард Олби?

Явор Гърдев: Преди стартирането на проекта имах две срещи с Олби в Ню Йорк. Първата бе познавателна, защото той много държи да знае кой е режисьорът, да е разговарял с него, той да му разкаже какво смята да изведе от пиесата му. Шест месеца по-късно срещата се повтори за потвърждаване на точните параметри и тогава вече се уговорихме, че в този проект неговото участие ще бъде разширено. Рядко, при условие че много негови пиеси се поставят по света, Олби решава да участва в тяхната реализация, но тук той реши да се включи. Олби дойде за началото и края на репетициите в България. При първите четения той провери как е осъществен преводът на текста му и разясни много елементи от драматургията на актьорите в контекста на едно Нюйоркско общество, които ние не можем да разберем. Макар и универсална, пиесата притежава тънкости, които се нуждаеха от обяснение. Той ни запозна с реални прототипи на персонажите. Той трябваше да одобри екипа на актьорите, настояваше да се срещне с тях лично. Аз подадох разпределението и той пожела да ги види – така че първата седмица от срещата ни с него бе и изпитателен период за екипа. Втората фаза бе в режим на последни репетиции, когато Олби пристигна отново в България, той присъства на 4 репетиции, в които финално даде допълнителни съвети по посока на емоционалното изостряне на някои сцени.

Какво би подтикнало едно човешко същество вместо да се влюби в себеподното на себе си да постави в доминанта любовта си към животно, в случая към коза и да я предпочете пред жена, съпруга, любовница наприер?

Явор Гърдев: Основанията за това са неведоми, защото и човешката душа е неведома. Страстите възникват без определена причина. Неведомостта превръща човека в роб. Страстите го покоряват. Човек не може да контролира случването на страстите си. Ето защо Олби извежда подобна случка от нормативното клише и вместо друго човешко същество Олби поставя  едно животно. Тогава скандалът е голям и сме извадени от приличната ситуация. Ако човек е обхванат от такава огромна страст, тогава публиката е поставена в позиция да съчуства и разбира по аналогия страстта към човешкото същество и затова тук състрадава на персонажа. Това е част от формулата на Аристотел за трагическото: чрез страх и състрадание се почиства пречистването. Публиката състрадава, защото вижда страданието на персонажа. И точно в този момент попадаме в едно необяснимо състояние, което ни отвежда към непонятното и така се озоваваме в плен на страха. Човек се страхува от това, което не познава. Тези две емоции са активирани в пиесата по максимален начин и затова проблемът е трагически, макар че жанрът е трагикомедия.

Актьорите Михаил Билалов и Бойка Велкова в сцена от спектакъла „Козата или коя е Силвия?”